"Фактите зад семейство Рокаматио от Хелзинки”, Ян Мартел

Няма нищо по-хубаво от приятните изненади. Издателите на Ян Мартел в България сигурно знаят това и поради тази причина години след публикуването на „Животът на Пи” сложиха на рафтовете „Фактите зад семейство Рокаматио от Хелзинки”. В тази книжка има 4 разказа от ранния период на автора. Хронологично:

- „Фактите зад семейство Рокаматио от Хелзинки” е първият разказ, в който тягостно разбираш как се чувства болен от СПИН млад мъж. Опитвайки се да насочи мислите му в друга посока, негов приятел му предлага да измислят историята на въображаемо семейство като построяват сюжета му върху световни исторически факти от 19-ти и 20-ти век, без членовете на семейството да имат общо с тях. Например – когато е патентован ципът братята в семейството се скарват жестоко; в годината на обявяване на социалистическия реализъм за официална теория и метод на художественото изкуство в Съветския съюз, един от братята в семейството придобива контролен пакет акции в семейната корпорация и другия от борда на директорите..

- „Когато слушах струнния концерт за разстроена цигулка “Редник Доналд Дж. Ранкин” на американския композитор Джон Мартън” – моят личен фаворит. Канадец посещава САЩ и в една бръснарница вижда постер за концерт (разбирай – заглавието на разказа) и попада в един събарящ се театър. Става му интересен изпълнителя на разстроена цигулка, проследява го и научава колко наблюдателен и чувствителен човек е той. От този тип наблюдателни, които знаят какво се случва с притежателя на бюро, от което е преместен кламер.

- „Начини на умиране” – няколко броя писма от един и същ дежурен надзирател в затвор до една и съща майка с описание на смъртта на един и същ неин син. Вариациите се движат между описания как осъденият на смърт е бил спокоен, плачещ, истеричен или умрял от инфаркт преди затягането на въжето около врата.

- „Компания за огледала „Вита Етерна: Огледала до Второ пришествие” – баба и внук си правят огледало в една машина. За да си направиш огледало са нужни пясък (най-добрият е от Карибите), течно сребро, висококачествено масло и спомени. И после чакат огледалото да изстине, за да изчезнат думите от него. Честно.

Това да слагаш предълги заглавия на разкази, които по презумция изискват краткост, ми се струва проява на самоувереност. Получило му се е на Мартел. И четирите парчета текст приличат повече на изобретения, които съчетават съдържателен смисъл и не много типична форма на разказ.

"Вътрешната страна на вятъра", Милорад Павич

Обожавам Амели Нотомб. Тя е чаровно малко чудовище, както едно издателство я нарича на корицата й. Много вдигна летвата и не подозирах някой някога да я достигне по ефектност в моята класация. Но то се случи. Даже е мъж. Казва се Милорад Павич, за когото сега съжалявам, че съм открила толкова късно. Мисля си за класация на най-впечатляващите първи изречения от книги, която все още събира кандидатури. Ама от тези първи изречения, които не те оставят на мира, докато не затвориш последната страница.

„Вътрешната страна на вятъра” всъщност дава опция за две първи изречения, защото книгата е разделена по средата. Е, факт, рискувате, докато четете едната част в автобуса някой да гледа подозрително и да ви мисли за позьор, понеже вижда, че всъщност книгата е обърната наопаки. Но само вещите в занаята знаят, че сте на правилното място, с правилния автор и правилните изречения. Та, както вече стана ясно, книгата е разделена на две – едната е за Херо (впечатляваща сръбкиня с дълга коса, която тя ползва вместо обувалка за обувки, студентка по химия, която държи гримове и книги в хладилника си) и Леандър (свещеник-зидар, чието време върви по-бързо, отколкото на останалите и му трябва свещ, за да има сношение с жената, която обича. Неграмотен, но почти гениален). Херо и Леандър са участници в древногръцки мит за любовта, но това е неинтересното. Графичното разделение на „Вътрешната страна на вятъра” всъщност свързва героите на Павич и много трябва да внимаваш, за да разбереш как. Добрата новина е, че дори да се разсееш в търсене на връзката между двамата, има много какво да вземеш.

И накрая май излиза, че Амели Нотомб и Милорад Павич са моите Херо и Леандър. Вие имате ли си автори XX и XY, които искате да ожените, както аз тези двамата заради експеримента да видя децата им какво ще представляват?

Ето откъс, да видите, че не лъжа.

"Нов живот", Орхан Памук

Накрая Орхан Памук ще се окаже полезен като соев кълн, който никой в тийнейджърството си не обича, но предпочита някъде след 26-тата си годишнина. Полезен и важен, понякога досаден, дразнещ, но оставащ. Кое е това, което кара хората отново да отхапват от нещо, което не им е вкусно и след това да не могат без него – не знам. Ще го оставя на философите.

„Нов живот” няма почти нищо общо с всичко памучно, което познавам. Има сюжет дори. 300-страничен труд, който в историята за книгата, която променя човека (или го намира, или го създава) и за неизбежното влюбване, леко прокарва нишки, в които всички сме се увивали. Ето моите топ 5 истини:

 Най-великото богатство в живота е да откриваш уникалността на всяка вещ

 Вещите притежават памет (оле!). Подобно на нас притежавали свойството да съхраняват и да отмятат случващото се с тях, имали свои спомени. Вещите общуват помежду си с въпроси, разбират се, шепнат си и изграждат своя тайна хармония

 „Докато в някоя компания всеки с чаша в ръка се опитвал да грабне вниманието и ръсел шегички, Нахит току се отделял в ъгъла и потъвал в собствените си размисли, придаващи мекота на суровия му поглед; точно така най-неочаквано откривал бисер в душата на човек, пренебрегван от всички, измъквал този бисер на белия свят и се сприятелявал с него – със сина на прислужника в градския лицей или със смахнатия, но поетичен киномеханик, вечно зареждащ прожекционния апарат с неподходяща ролка” (познавам такъв човек. Това дали ме прави бисер?!)

 При рухването на великите цивилизации и при изличаването на паметта, безнравствеността обладавала най-напред децата

 „Настъпи мълчание... и според мене си казахме, че това мълчание беше нашето най-смислено чесане на езиците”


Орхан Памук си мисли, че добрата книга е нещо, което ни напомня за целия свят; добрата книга е нещо, неприсъстващо в самата нея, но което усещаме чрез разказаното от нея. Е какво, не е ли като казано от самотен и мъдър учител по литература? Такъв човек само би подхвърлил, че трябва да изпълним всяко свое болно желание, само и само да разберем, че сега сме най-щастливи.