"Майната му! Да го направим!", Сър Ричард Брансън

Издателствата сигурно са предвкусвали мащаба на световната финансова криза и затова започнаха да предлагат заглавия за смели и успяващи бизнес личности, изградили империите си сами. И понеже няма да е уместно да се пускат четива за борсови играчи, а вероятно и защото вече са излизали, се фокусираха върху набедения за ексцентричен милиардер Ричард Брансън. От трите книги, които са на разположение отскоро, избрах да започна с най-кратката, за да усетя дали да продължа.

„Майната му, да го направим” е приятно оптимистична и надъхваща книга, която трябва да се чете трезво. И със съзнанието, че лустрото е в повече, защото Сър Ричард Брансън е един от най-знаещите как да правят впечатления и градят имидж хора в света. Тъй като е автобиографична, няма как човекът да застане срещу себе си и да напише, че се е случвало да прибягва и до не чак толкова коректни начини за правене на бизнес.
Позитивът от прочетеното е, че е кратко, ясно и споделящо опита на милиардер, който ти говори в единствено число и ти казва „Споко, и аз се провалях няколко пъти, да не ти пука”.

Книгата започва от училище, когато Брансън е бил дислектик. Тук идва първият урок на Брансън и той е, че дефектът може да се превърне в ефект, ако ти хрумне достатъчно рано и ако не страдаш от комплекси, които да те накарат да спреш да опитваш. Това е основната и на всичко останало, което е описано в книгата. Е, Брансън има генетична заложеност да е упорит и да успява – братовчед на дядо му е капитан Робърт Скот – вторият човек, покорил Южния полюс...

Ако реша да продължа някой ден, със сигурност няма да е с пълната му автобиография, а с опита за анализ на бизнес поведението му.

„Шоколад”, Джоан Харис

Може пък да ме е налегнал зимният песимизъм, но тази книга с нищо не е по-добра от филма. Лично, не усетих нито духа, нито (извинете) топлината от лентата, които сигурно основно се дължат на криещата нещо усмивка на Жулиет Бинош, на втренчения поглед на Алфред Молина, лукавата енергия на Джуди Денч и, хъх, целия Джони Деп.

Между двете форми има основни разлики в историята. Например, на хартия Виан прелюбодейства с Рижия, който според нея самата много си подхожда с Жозефин (клептоманката), при която впоследствие заживява. Филмът е върнал времето назад и разказва действието в по-стари времена, което прави услуга на историята. В общи линии това се долавя (в книгата) само от изречението на Арман към внука й, когато обяснява, че на неговата възраст момчетата се интересуват от рок музика. В книгата липсва произходът на Виан – с бял баща и майка – индианка. Но не е страшно, цялостното впечатление се запазва и шоколадът и в двата случая побеждава.

Ако някой я е чел, може ли да потвърди, че Виан накрая се оказа бременна?

„Бленуващите кристали”, Теодор Стърджън

Излиза, че всеки път преди началото на нещо ново трябва дълго да повтаряш мантрата, че нямаш очаквания, нямаш очаквания, нямаш очаквания... С голямо и неопределено любопитство започнах да чета „Бленуващите кристали” във време, в което трябваше да се учи денонощно за изпит. Заради това се четеше бързо и лесно, вероятно и заради малкия обем страници. Ако не друго, тази книжка си заслужава само заради начина, по който се е появила на българския свят.

Понеже това ми е първият път с Теодор Стърджън, ще му дам втори шанс, за да си обясня цялото фенство и мания около него. Единственият сигурен, субективен извод е, че бих го чела на английски, заради използването на „т.нар. ритмична (или метрична) проза, в която ударени и неударени срички се редуват закономерно (като в класическа поезия) и по този начин ненатрапчиво внушават определено настроение на читателите”.


„Бленуващи кристали” започва с осиновено дете, малтретирано от приемните си родители, от които бащата е гадняр с управленски амбиции. Детето, което яде мравки, си навлича неразбирането на целия свят, а един скандал и три отрязани пръста по-късно, то избягва и попада на камион с участници в панци (средно между цирк и панаир), който пък е управляван от някой, който мрази хора. И си мисли, че ще ги погуби с името на книгата. В панци изобилства от странни същества - джуджета албиноси, хора с крокодилска кожа и т.н., които отглеждат детето по-истински от човеците.

Корицата предизвиква асоциации с детска литература. Категорично не бих дала на деца да четат това, ако въобще се сетят да ме попитат. И ако разбера кога децата престават да са такива. А лицето на книгата е половината от съзнателното решение за покупка, нали?

Тъжното при старите книги е, че не можеш да се абстрахираш от това, че ги четеш днес и не можеш да си дадеш сметка какво са били тогава. Като остаряла кралица на красотата – има нещо, но ти трябва много оптимизъм, за да го откриеш и оцениш.

Приятни сравнения и леки фрази, опит за психологически обяснения и лайтмотивът, че сме това, за което се мислим, са сред силните страни на книгата. Останалото не мога много да го оценя.

„Последна любов в Цариград”, Милорад Павич

За Павич – или хубаво или нищо. Разбрах го веднага след „Обратната страна на вятъра” и така си остана до последната обърната карта.

Другото сигурно е, че и на най-издръжливите не препоръчвам да го четат на големи глътки, освен, ако опиянението не е тяхна втора природа. Павич е нещо като портвайн, с който не се очаква да се забавляваш цяла нощ, а дискретно да отпиеш малко след вечеря и автоматично да започнеш да се чувстваш друг.

Този път историята е разказвана чрез карти Таро, като за целта в изданието на Colibri има тесте от 22 карти, съставляващи „мистичната колода”. На персонажа/темата от всяка карта е отделена глава, а краят на книгата, за да добие функционалност приложеното тесте, представлява наръчник за гадаене.

Историята се вихри през няколко поколения на две враждуващи фамилии, които преплитат любов, омраза, тайни и слюнка. Със сигурност това е най-еротичната книга на Павич, въпреки че имам спомен и от предишни да е залитал в тази посока.

Както подозирах, и на други им е трудно да пишат за Павич, но поне са се постарали да отсеят няколко цитата. Когато ми остане време, и аз ще посоча моите любими.