"Вътрешната страна на вятъра", Милорад Павич

Обожавам Амели Нотомб. Тя е чаровно малко чудовище, както едно издателство я нарича на корицата й. Много вдигна летвата и не подозирах някой някога да я достигне по ефектност в моята класация. Но то се случи. Даже е мъж. Казва се Милорад Павич, за когото сега съжалявам, че съм открила толкова късно. Мисля си за класация на най-впечатляващите първи изречения от книги, която все още събира кандидатури. Ама от тези първи изречения, които не те оставят на мира, докато не затвориш последната страница.

„Вътрешната страна на вятъра” всъщност дава опция за две първи изречения, защото книгата е разделена по средата. Е, факт, рискувате, докато четете едната част в автобуса някой да гледа подозрително и да ви мисли за позьор, понеже вижда, че всъщност книгата е обърната наопаки. Но само вещите в занаята знаят, че сте на правилното място, с правилния автор и правилните изречения. Та, както вече стана ясно, книгата е разделена на две – едната е за Херо (впечатляваща сръбкиня с дълга коса, която тя ползва вместо обувалка за обувки, студентка по химия, която държи гримове и книги в хладилника си) и Леандър (свещеник-зидар, чието време върви по-бързо, отколкото на останалите и му трябва свещ, за да има сношение с жената, която обича. Неграмотен, но почти гениален). Херо и Леандър са участници в древногръцки мит за любовта, но това е неинтересното. Графичното разделение на „Вътрешната страна на вятъра” всъщност свързва героите на Павич и много трябва да внимаваш, за да разбереш как. Добрата новина е, че дори да се разсееш в търсене на връзката между двамата, има много какво да вземеш.

И накрая май излиза, че Амели Нотомб и Милорад Павич са моите Херо и Леандър. Вие имате ли си автори XX и XY, които искате да ожените, както аз тези двамата заради експеримента да видя децата им какво ще представляват?

Ето откъс, да видите, че не лъжа.

"Нов живот", Орхан Памук

Накрая Орхан Памук ще се окаже полезен като соев кълн, който никой в тийнейджърството си не обича, но предпочита някъде след 26-тата си годишнина. Полезен и важен, понякога досаден, дразнещ, но оставащ. Кое е това, което кара хората отново да отхапват от нещо, което не им е вкусно и след това да не могат без него – не знам. Ще го оставя на философите.

„Нов живот” няма почти нищо общо с всичко памучно, което познавам. Има сюжет дори. 300-страничен труд, който в историята за книгата, която променя човека (или го намира, или го създава) и за неизбежното влюбване, леко прокарва нишки, в които всички сме се увивали. Ето моите топ 5 истини:

 Най-великото богатство в живота е да откриваш уникалността на всяка вещ

 Вещите притежават памет (оле!). Подобно на нас притежавали свойството да съхраняват и да отмятат случващото се с тях, имали свои спомени. Вещите общуват помежду си с въпроси, разбират се, шепнат си и изграждат своя тайна хармония

 „Докато в някоя компания всеки с чаша в ръка се опитвал да грабне вниманието и ръсел шегички, Нахит току се отделял в ъгъла и потъвал в собствените си размисли, придаващи мекота на суровия му поглед; точно така най-неочаквано откривал бисер в душата на човек, пренебрегван от всички, измъквал този бисер на белия свят и се сприятелявал с него – със сина на прислужника в градския лицей или със смахнатия, но поетичен киномеханик, вечно зареждащ прожекционния апарат с неподходяща ролка” (познавам такъв човек. Това дали ме прави бисер?!)

 При рухването на великите цивилизации и при изличаването на паметта, безнравствеността обладавала най-напред децата

 „Настъпи мълчание... и според мене си казахме, че това мълчание беше нашето най-смислено чесане на езиците”


Орхан Памук си мисли, че добрата книга е нещо, което ни напомня за целия свят; добрата книга е нещо, неприсъстващо в самата нея, но което усещаме чрез разказаното от нея. Е какво, не е ли като казано от самотен и мъдър учител по литература? Такъв човек само би подхвърлил, че трябва да изпълним всяко свое болно желание, само и само да разберем, че сега сме най-щастливи.

„Моретата на страха”, Антонио Гомес Руфо

Ако се озовем в една книжарница, по едно и също време и посегнете към „Моретата на страха” и ентусиазирано кажете „Виж, на корицата сравняват книгата с „Парфюмът” на Зюскинд”, ще ви погледна разбиращо и съчувствено и ще препоръчам да не се подвеждате. Да, Антонио Гомес Руфо е писал прекрасната ”Наталия”, която ако се чете в невръстна детска възраст, какъвто е моят случай, може и да нанесе трайни увреждания върху възприятията ни за любимите хора. Но в „Моретата на страха” няма нищо от абстрактното и всъщност много реалистично в „Наталия”.

Накратко, идеята в романа е, че безсмъртието съществува и всички проблеми в живота и битката със смъртта се изразяват в безстрашието. Главният герой е запален учен изследовател, който трови живота на изящна млада дама. След това се превръща в запален алхимик, за да се опита да върне смисъла на живота си. Има прилично количество от историята на Испания, загатване за Великата Инквизиция, но нищо впечатляващо и много, много за гръцките, египетските и римските научни школи. Стилът е на по-ниско ниво от очакваното... като писано от сълзлив мъж.

Лайтмотивът на книгата е броят на звездите в небето и обяснението, че светещите звезди са души, които очакват раждането на човек, за да се пъхнат в него. Краят на историята дава интересен подход върху изконния въпрос „Защо бебетата плачат и какво ги кара да замълчат?”

Абе не е чак толкова лоша. Само трябва да се започне без големи очаквания.

"Антихриста", Амели Нотомб

ААААААААААААА :)))))))))

Амели Нотомб пак с книга на български! Жестоко! В последния брой на Една седмица в София дори има откъс от нея. За съжаление, на сайта на издателството не са качили още нищо. Отново от същия преводач – Светла Лекарска, което значи, че „Антихриста” няма да е по-долу от всички останали.

Юхуу!

"За красотата", Зейди Смит

Това е моето събитие на седмицата. Най-накрая! 2008 – ма година започва обещаващо. С най-доброто - „За красотата” на Зейди Смит.

Още непрочетена, но отдавна очаквана. «За красотата» беше номинирана през 2005 г. за Man Booker Prize, от които много се влияя. Преводът изглежда добър, техническите грешки сме ги простили още в момента, в който видяхме заглавието на български и цената от под 8 лв., което вече е рядко срещано.

Подробности за книгата – от читател .

„О, Хенри”, Георги Господинов

Ако има нещо, което направи Коледа 2007 Коледа, това е Георги Господинов. С трите вече публикувани тук и там разказа от „О, Хенри”. Освен, че са едни от най-непретенциозните български текстове, най-коледното беше изненадата от оформлението на книгата. При равни други обстоятелства цената от 12 лв. за три разказа би изглеждало като поза. Това не е нашият случай. Станалата актуална в последните 3-4 години практика (българската) художествена литература да си играе с картинки и фотографии тук се развива и говори, че опаковката е твърде важна. Това сериозно, защото единият разказ е именно там – в обложката, под сгъвката.
Първият разказ не приключва с точката в последното изречение, а продължава на още четири страници като финални кадри на филм. После има малко пращене от телевизора. А след всичко се прегръщаш сам себе си заради почти наизуст запомнените реплики и изречения от прочетеното. Все си мисля за историята, в която се описва едно разминаване между двама, в което има повече любов отколкото в среща на свещи. О, Георги!

„Англичаните”, Джеръми Паксман

Задължителна за всички, които никога не са били на Острова, но винаги са се втрещявали от негови обитатели. „Англичаните” е чудно резюме на историята и причините англичаните да са толкова готини, колкото се очаква от тях. За да не досади на читателя със скучния исторически галоп, авторът разсейващо непрекъснато дава аналози на съвременното поведение на нацията си. И най-якото от всичко е, че оказва се, англичанин е всеки, който пожелае. Да си англичанин е състояние на духа (да живеят клишетата, защото след празниците само ще мучим и комуникираме с мимики и жестове).

Джеръми Паксман е журналист и водещ в телевизия BBC, набеждаван за майстор на безмилостните въпроси и носител на награди за принос към журналистиката. На корицата - повече за него.

А вие знаехте ли, че приемат протестантската вяра, защото кралът им Хенри искал да се жени и развежда безчет?! Аз – не. Тези и други интересни истории – между първа и 401 страница.