„Истанбул”, Орхан Памук

Доскоро Орхан Памук беше в списъка „тези не са за мен”. Първата ми среща с него беше в „Името ми е червен”, която се води за „най-масовата” му книга, но не си говорехме на един и същ език и се разделихме 10 страници по-късно.
„Истанбул” обаче ми падна в ръчичките, за да докаже, че понякога хората бъркат. Въпреки първоначалния сблъсък с архаичните думи и правописни грешки от типа „на менЕ”, тя е от малкото произведения, които оставят усещане за завършеност и не си и помисляш да се запиташ „кому беше нужно всичко това?!”. В тази книга има всичко – история – научна и лична, емоция, снимки и убедителност. На места автобиографично, на места художествено, друг път в историческа хронология, Орхан Памук рисува (общо взето той действително прави това през всичките над 400 страници) и след разговор с майка си завършва категорично „Няма да стана художник. Ще стана писател”. Добра хрумка.

"Бюро за намерени вещи", Зигфрид Ленц

„Бюро за намерени вещи” е приятно философсваща книга с лек сюжет и почти наивистичен край. Последният не се предполага от хода на сюжета и от елегантните изказвания на героите, но никой не е застрахован. Авторът е немец, но това по никакъв начин не пречи на лекотата, с която е разказана историята. Всъщност история няма, има няколко преплитащи се случки, които се развиват и оплитат една в друга.
Накратко – подходящо четиво за края на лятото.

Авторът е представен накратко тук, заедно с няколко ранни разказа.

„Какво обичах”, Сири Хуствет

Сири Хуствет е съпруга на Пол Остър и както каза съществото, което ми препоръча тази книга „тя е по-добър писател дори от него”. Без да се налага да правя семейно сравнение, „Какво обичах” е много приятна творба, която на моменти придобива характеристиките на енциклопедия по изкуства. Много писатели, много художници и най-хубавото – обяснение на разни течения в изкуството.

На фона на подробно описаната артистична атмосфера в Ню Йорк през 70-те и 80-те години на миналия век, се развива историята на две приятелски семейства. Както често се случва, когато има голямо щастие, то бързо се изхабява и прелива в най-неочаквани форми. Всъщност, доказва, че винаги много се стараем да сме по-малко щастливи, отколкото ни се полага.

И пак, както каза човекът, което ми натика в ръцете „Какво обичах”, след края на книгата започваш да се оглеждаш по улиците и да търсиш героите. Най-неочаквано аз открих един, може да се каже най-големия злодей, в лицето на добре известно в българските писателски среди момче с ангелска физиономия.
Който не ми вярва, нека бърза да прочете откъс от книгата, докато не е свален от сайта на издателя и после може да обсъдим кой кой е.