„Истанбул”, Орхан Памук

Доскоро Орхан Памук беше в списъка „тези не са за мен”. Първата ми среща с него беше в „Името ми е червен”, която се води за „най-масовата” му книга, но не си говорехме на един и същ език и се разделихме 10 страници по-късно.
„Истанбул” обаче ми падна в ръчичките, за да докаже, че понякога хората бъркат. Въпреки първоначалния сблъсък с архаичните думи и правописни грешки от типа „на менЕ”, тя е от малкото произведения, които оставят усещане за завършеност и не си и помисляш да се запиташ „кому беше нужно всичко това?!”. В тази книга има всичко – история – научна и лична, емоция, снимки и убедителност. На места автобиографично, на места художествено, друг път в историческа хронология, Орхан Памук рисува (общо взето той действително прави това през всичките над 400 страници) и след разговор с майка си завършва категорично „Няма да стана художник. Ще стана писател”. Добра хрумка.