"Следеният човек", Веселин Бранев

Веселин Бранев е журналист, кинорежисьор, писател. Сценарист е на "Хотел Централ", "Записки по българските въстания" и други български филми. Книгата му "Следеният човек" е с изчерпан тираж, но пък все още с възможност да бъде открита по книжарниците с чужда (или пък не) помощ. Наричат я "мемоар за социализма".

Няма как да четеш "Следеният човек" и да не си мислиш за "Животът на другите". Още повече, че книгата на Веселин Бранев започва в Берлин, малко след падането на Берлинската стена. Още съм далече от края, но, колкото и да е абсурдно, книгата те обгръща с такъв уют, какъвто само носталгията може да носи. Въпреки че носталгията точно по тези времена, дори не я и познавам. Четейки "Следеният човек" обаче, започваш да се чудиш колко истински е светът, в който живеем и къде изобщо му се падаме на картата.

„Маншон, полуобувка и мъхеста брада”, Ено Рауд

Ако в училище децата трябва задължително да четат книги за големи, то големите със сигурност трябва понякога да се заключват на тавана и да препрочитат детските си книжни томчета. Фройд би казал нещо подтискащо по този повод. Нищо, важното е да е приятно.

„Маншон, полуобувка и мъхеста брада” е приключенска книжка за „юнаците” от заглавието. Така наричат те себе си след като се запознават, ядейки сладолед. Срещата им предопределя да са заедно за цял живот. И тогава започва приключението им. Маншон е маншон, защото е облечен в този аксесоар и никога не го съблича. Полуобувка е полуобувка, защото обича да върти пръстите на краката си, което изисква липса на предната част на обувките му. Мъхеста брада има точно такава, приятно зеленикава, в която виреят различни горски растения – боровинки, еленов мъх и т.н. В зависимост от гледната точка приключенията им са бели и пакости, които много добросъвестно поправят. Печелят медали и пият какао. Предубеденото възрастно око веднага би открило и закодираната истината, че всичко на света е взаимосвързано. Ефектът на пеперудата. Нищо, че в книгата има само котки, плъхове, птички, хора...

Срещала съм две корици – новата и старата. Очевидци твърдят, че старото издание е с възхитителни картинки. Като гледам образите от двете корици, определено остроносите повече подхождат и допълват героите. Но нали важното е въображението...

Първото впечатление от непрочетената книга беше от големината на буквите - чувствително увеличени в сравнение с приказките за възрастни са. И се чудя дали това е опит да се задържи вниманието на четящите деца или да се улеснят бабите им?

„Б като бира”, Том Робинс

Дори да е вярно, че последните месеци не бяха най-силните откъм проучване на книжарниците, все си мисля че нова книга на Том Робинс заслужава да бъде много по-пищно представена. Голямата ми изненада е, че годината на световната й премиера съвпада с тази у нас. Сигурно е хубав знак.

„Б като бира” е за пет-шест годишно момиченце, което опознава света на големите и почти винаги не го разбира. Разпитвайки за бирата, която й се струва странно питие и не проумявайки защо възрастните му отделят толкова голямо внимание, след няколко обезкуражителни случки, взима, че се напива. Тогава се появява феята на бирата и й обяснява всичко. В общи линии това е сюжетът. Част от него спестявам, защото трябва да остане и нещо скрито, за да не остава впечатлението за 14 похарчени лева за нищо.

„Б като бира” няма почти нищо общо с другите преведени книги на Робинс. Единствено може би наставническата фигура (в случая – на чичо Мо) и хубавата, но наивна девойка. Този път обаче те са роднини и няма любов в онзи смисъл. Дори давайки си сметка, че книгата не е нещо особено, чоплиш всяка следваща глава, без да усетиш. Синдромът на семките. Хубава е, особено, ако отдавна не си чел.

Най-много се впечатлих от описанията на мустаците на чичо Мо. Всеки път с референция към пилета. Като се замисля, досега май не съм срещала по-сполучливи и ведри описания на мустаци.

Мустаците му приличаха на умъртвено врабче.
Мустаците му напомняха за обезглавен кълвач.
Мустаците му бяха като прострелян синигер.

Допускам, че само Удхаус може да е по-колоритно мустакат в описанията. Някой да има други любими описания на мустаци?

„Повратната точка”, Малкълм Гладуел

Миналата година, не щеш ли, без много шум у нас се е появила Повратната точка. Странно как книга, за която преди 5-6 години можеше да попаднеш на ревюта на всякакви езици, дори умишлено да страниш, у нас предизвика почти нулева реакция. Толкова ми е странно, колкото и фактът, че печатният „24 часа” се чете повече от „Дневник”.

С малко повече търпение, попаднах на интересни разсъждения за книгата – единствените, които намерих на български.

Тези, които са си направили домашното и са прочели Freaconomics може да дефинират Повратната точка като по-достойно четиво. Въпреки че и в двете има сходни примери, например тактиките за подтискане на престъпността в Ню Йорк преди 20-ина години, Малкълм Гладуел много по-умело и увлекателно прескача от модната истерия по Hush puppies през създаването и налагането на Улица Сезам до епидемиите от сифилис в САЩ и от самоубийства на Микронезия. И много други. Намира общото между тях и го обяснява приятно научно.

Идват празници, купете си я. А ако нямате проблеми със съвестта, можете да я намерите безплатно в нет-а.

„Краткото царуване на Пипин IV”, Джон Стайнбек

Пипин IV, потомък на Пипин Къси, е астроном по душа и хоби. С прилични доходи от няколко декара френски лозя, с мъдростта на зрял мъж, който вече знае кои са важните неща в живота, с екстравагантна дъщеря Клотилд и съпруга Мери, която много държи на класовото разделение, той живее в центъра на Париж и обожава съдбата си на откривател на Елисейската комета.

„Господин Еристал (Пипин IV) беше французин до мозъка на костите си, и все пак нещо повече от французин. Например, не смяташе, че е грях да не говориш френски и че е превземка от страна на един французин да учи чужди езици. Самият той говореше немски, италиански и английски. Проявяваше задълбочен интерес към прогресивния джаз и харесваше карикатурите в „Пънч”. Възхищаваше се от англичаните заради тяхната твърдост и заради страстта им към розите, конете и някои видове поведение”. Тази дребна несъвместимост с общоприетото ще му донесе разни неволи и тук ще замълча.

Един ден френският парламент, разяждан от разсъждения за бъдещото управление на страната, осъмва с идеята да възстанови монархията. И започва да търси своя бъдещ крал. Междувременно Стайнбек много бързо ме вкара в политическата игра и обществено мнение като обясни, че винаги, когато всички политически партии са се обединявали около едно мнение и винаги, когато в управлението е нямало криза, управлението на страната е западало, защото наблюдателното общество е намирало нещо съмнително в това. С избора на крал, потомък на Карл Велики, нещата изглеждат обещаващи.

Чичото на Пипин IV пък е антиквар с намек за продажба на фалшиви произведения на изкуството. Също така – изкусител и изтънчен любовник. Много приятен и мъдър образ, който държи Пипин IV здраво стъпил на земята като му подсказва, че кралската длъжност е повече поза, отколкото реално функционираща. Същият се сближава с приятеля на ексцентричната дъщеря, който е американец – син на Яйчения крал Джонсън от Калифорния – господар на двеста и тридесет милиона бели легхорни. Все персонажи, които са обречени да изградят интересна история.

„Краткото царуване на Пипин IV” се води за единствената политическа сатира на Стайнбек, но ако някой се беше допитал навремето до мен, щях да го насърча да продължи в тази посока. Много спокоен тон на разказване, приятни вметки, гладко преплитане на случки в неочаквани връзки – всичко необходимо, за да останеш с впечатление, че е писано от човек, който знае всичко за живота и (мишките) и хората.

"Майстора и Маргарита", Михаил Булгаков

Ще започна отдалеч. В края на миналата година, когато най-често срещаната дума е „равносметка”, попаднах на материал, който увеличи употребата на спомената дума. Заглавие на (британския) вестник Телеграф ме попита кои са книгите, които ме е срам да споделя, че не съм чела. Няколко подаръка по-късно, отговорът дойде: „Майстора и Маргарита”.

Броих до 30 (дни), за да проверя дали репликата „Това е най-хубавата книга!” ще стърчи така настоятелно у мен и нищо не се промени. Известна съм с това, че често забравям неща, които не е прилично да се забравят, не помня автори и имена на герои, избледняват ми дори сюжетите. Не и този път.

Майстора и Маргарита са влюбена двойка, която завистта и тесногръдието за малко да погубят. Майсторът е писател, избрал Пилат Понтийски за носеща колона на романа си, а Маргарита е красива, жизнена и го подкрепя. От друга страна, Дяволът идва на земята, за да разнообрази ежедневието си и за да провери дали московчани са все такива, каквито ги помни. Убеждава се във всичко, което го е интересувало много неочаквано и смехотворно. Дяволът Воланд е с едно светло и едно тъмно око. Помагат му дебел черен котарак с приятно остро поведение, един герой с карирано сако, нещо като самодива и един прекрасен лош човек с перде на едното око и изпъкнал кучешки зъб. Последният е Азазело.

Книгата преплита три истории. По-интересното е, че преплита няколко жанра – стегната и не лигава любовна история, исторически интерпретации, свеж трилър, супер елегантна ирония, мъркащ хумор и фантазия, много фантазия.

На следващия Хелоуийн съм Азазело.

Кажете сега кои са книгите, които ви е срам да споделите, че не сте чели?

"Майната му! Да го направим!", Сър Ричард Брансън

Издателствата сигурно са предвкусвали мащаба на световната финансова криза и затова започнаха да предлагат заглавия за смели и успяващи бизнес личности, изградили империите си сами. И понеже няма да е уместно да се пускат четива за борсови играчи, а вероятно и защото вече са излизали, се фокусираха върху набедения за ексцентричен милиардер Ричард Брансън. От трите книги, които са на разположение отскоро, избрах да започна с най-кратката, за да усетя дали да продължа.

„Майната му, да го направим” е приятно оптимистична и надъхваща книга, която трябва да се чете трезво. И със съзнанието, че лустрото е в повече, защото Сър Ричард Брансън е един от най-знаещите как да правят впечатления и градят имидж хора в света. Тъй като е автобиографична, няма как човекът да застане срещу себе си и да напише, че се е случвало да прибягва и до не чак толкова коректни начини за правене на бизнес.
Позитивът от прочетеното е, че е кратко, ясно и споделящо опита на милиардер, който ти говори в единствено число и ти казва „Споко, и аз се провалях няколко пъти, да не ти пука”.

Книгата започва от училище, когато Брансън е бил дислектик. Тук идва първият урок на Брансън и той е, че дефектът може да се превърне в ефект, ако ти хрумне достатъчно рано и ако не страдаш от комплекси, които да те накарат да спреш да опитваш. Това е основната и на всичко останало, което е описано в книгата. Е, Брансън има генетична заложеност да е упорит и да успява – братовчед на дядо му е капитан Робърт Скот – вторият човек, покорил Южния полюс...

Ако реша да продължа някой ден, със сигурност няма да е с пълната му автобиография, а с опита за анализ на бизнес поведението му.