„Бленуващите кристали”, Теодор Стърджън

Излиза, че всеки път преди началото на нещо ново трябва дълго да повтаряш мантрата, че нямаш очаквания, нямаш очаквания, нямаш очаквания... С голямо и неопределено любопитство започнах да чета „Бленуващите кристали” във време, в което трябваше да се учи денонощно за изпит. Заради това се четеше бързо и лесно, вероятно и заради малкия обем страници. Ако не друго, тази книжка си заслужава само заради начина, по който се е появила на българския свят.

Понеже това ми е първият път с Теодор Стърджън, ще му дам втори шанс, за да си обясня цялото фенство и мания около него. Единственият сигурен, субективен извод е, че бих го чела на английски, заради използването на „т.нар. ритмична (или метрична) проза, в която ударени и неударени срички се редуват закономерно (като в класическа поезия) и по този начин ненатрапчиво внушават определено настроение на читателите”.


„Бленуващи кристали” започва с осиновено дете, малтретирано от приемните си родители, от които бащата е гадняр с управленски амбиции. Детето, което яде мравки, си навлича неразбирането на целия свят, а един скандал и три отрязани пръста по-късно, то избягва и попада на камион с участници в панци (средно между цирк и панаир), който пък е управляван от някой, който мрази хора. И си мисли, че ще ги погуби с името на книгата. В панци изобилства от странни същества - джуджета албиноси, хора с крокодилска кожа и т.н., които отглеждат детето по-истински от човеците.

Корицата предизвиква асоциации с детска литература. Категорично не бих дала на деца да четат това, ако въобще се сетят да ме попитат. И ако разбера кога децата престават да са такива. А лицето на книгата е половината от съзнателното решение за покупка, нали?

Тъжното при старите книги е, че не можеш да се абстрахираш от това, че ги четеш днес и не можеш да си дадеш сметка какво са били тогава. Като остаряла кралица на красотата – има нещо, но ти трябва много оптимизъм, за да го откриеш и оцениш.

Приятни сравнения и леки фрази, опит за психологически обяснения и лайтмотивът, че сме това, за което се мислим, са сред силните страни на книгата. Останалото не мога много да го оценя.