"451 по Фаренхайт", Рей Бредбъри

Месеци наред се чудя какво да напиша за тази книга и отговорът продължава да е „не знам”.

Преди време в много личен разговор моя близка приятелка ми каза, че иска да е „17-годишна и луда” (каквато е много ключовата фигура в романа) и очаквателно ме гледаше, за да продължа стилистиката на разговора в такт с изреченията на Рей Бредбъри. Като разбра, че не съм го чела, подхвърли, че това било почти толкова срамно колкото да си момиче с положение и да не си скубеш или изрусяваш мъха над горната устна. След серия притеснения как точно ще се пречупя да чета фантастика, се престраших.

Бях подготвена, че Рей Бредбъри е поет. Донякъде още вярвам в това, поне по критерия „звучност”. Добър е. Но не мога да се примиря с идеята на книгата, както аз я разбрах. Идеята, че знанието е сила и че световната конспирация иска да спре индивидуалния ни възход и развитие на разума, ми е малко плоска. Вероятно за времето си е била подходяща – 1953 г. Мисля, това е всичко, което не ми допадна. Мисля също, че може и въобще да не съм права, защото това е било не повече от 20-ина години след началото на комерсиалното разпространение на телевизията и е редно да отчета факта, че трябва да си доста напредничав, за да прозреш, че медията може и да контролира живота ти, вместо да информира – както е и в „451 по Фаренхайт”.

Иначе хрумката, че функцията на пожарникарите в описаното време е да предизвикват пожари, а не да ги потушават, не е лоша. Пожарникарите подпалват домовете и книгите на хората, които са ги крили. Нещо като нравствена полиция, наказателен отряд. И както е зъл и безкомпромисен, главният герой среща момиче в тъмното, което говори различно от другите, после започва сам да търси книги, страда, гони го същия пожарникарски отряд, от който той е бил част и т.н.

Неудобно ми е да пиша нещо повече. Със сигурност обаче ще гледам последната екранизация, когато му дойде времето.