„Моретата на страха”, Антонио Гомес Руфо

Ако се озовем в една книжарница, по едно и също време и посегнете към „Моретата на страха” и ентусиазирано кажете „Виж, на корицата сравняват книгата с „Парфюмът” на Зюскинд”, ще ви погледна разбиращо и съчувствено и ще препоръчам да не се подвеждате. Да, Антонио Гомес Руфо е писал прекрасната ”Наталия”, която ако се чете в невръстна детска възраст, какъвто е моят случай, може и да нанесе трайни увреждания върху възприятията ни за любимите хора. Но в „Моретата на страха” няма нищо от абстрактното и всъщност много реалистично в „Наталия”.

Накратко, идеята в романа е, че безсмъртието съществува и всички проблеми в живота и битката със смъртта се изразяват в безстрашието. Главният герой е запален учен изследовател, който трови живота на изящна млада дама. След това се превръща в запален алхимик, за да се опита да върне смисъла на живота си. Има прилично количество от историята на Испания, загатване за Великата Инквизиция, но нищо впечатляващо и много, много за гръцките, египетските и римските научни школи. Стилът е на по-ниско ниво от очакваното... като писано от сълзлив мъж.

Лайтмотивът на книгата е броят на звездите в небето и обяснението, че светещите звезди са души, които очакват раждането на човек, за да се пъхнат в него. Краят на историята дава интересен подход върху изконния въпрос „Защо бебетата плачат и какво ги кара да замълчат?”

Абе не е чак толкова лоша. Само трябва да се започне без големи очаквания.