Book party

"Следеният човек", Веселин Бранев

2010-03-03T06:03:00.001-08:00

Веселин Бранев е журналист, кинорежисьор, писател. Сценарист е на "Хотел Централ", "Записки по българските въстания" и други български филми. Книгата му "Следеният човек" е с изчерпан тираж, но пък все още с възможност да бъде открита по книжарниците с чужда (или пък не) помощ. Наричат я "мемоар за социализма".

Няма как да четеш "Следеният човек" и да не си мислиш за "Животът на другите". Още повече, че книгата на Веселин Бранев започва в Берлин, малко след падането на Берлинската стена. Още съм далече от края, но, колкото и да е абсурдно, книгата те обгръща с такъв уют, какъвто само носталгията може да носи. Въпреки че носталгията точно по тези времена, дори не я и познавам. Четейки "Следеният човек" обаче, започваш да се чудиш колко истински е светът, в който живеем и къде изобщо му се падаме на картата.

„Маншон, полуобувка и мъхеста брада”, Ено Рауд

2010-01-05T04:38:00.000-08:00

Ако в училище децата трябва задължително да четат книги за големи, то големите със сигурност трябва понякога да се заключват на тавана и да препрочитат детските си книжни томчета. Фройд би казал нещо подтискащо по този повод. Нищо, важното е да е приятно.

„Маншон, полуобувка и мъхеста брада” е приключенска книжка за „юнаците” от заглавието. Така наричат те себе си след като се запознават, ядейки сладолед. Срещата им предопределя да са заедно за цял живот. И тогава започва приключението им. Маншон е маншон, защото е облечен в този аксесоар и никога не го съблича. Полуобувка е полуобувка, защото обича да върти пръстите на краката си, което изисква липса на предната част на обувките му. Мъхеста брада има точно такава, приятно зеленикава, в която виреят различни горски растения – боровинки, еленов мъх и т.н. В зависимост от гледната точка приключенията им са бели и пакости, които много добросъвестно поправят. Печелят медали и пият какао. Предубеденото възрастно око веднага би открило и закодираната истината, че всичко на света е взаимосвързано. Ефектът на пеперудата. Нищо, че в книгата има само котки, плъхове, птички, хора...

Срещала съм две корици – новата и старата. Очевидци твърдят, че старото издание е с възхитителни картинки. Като гледам образите от двете корици, определено остроносите повече подхождат и допълват героите. Но нали важното е въображението...

Първото впечатление от непрочетената книга беше от големината на буквите - чувствително увеличени в сравнение с приказките за възрастни са. И се чудя дали това е опит да се задържи вниманието на четящите деца или да се улеснят бабите им?

„Б като бира”, Том Робинс

2009-08-03T07:38:00.000-07:00

Дори да е вярно, че последните месеци не бяха най-силните откъм проучване на книжарниците, все си мисля че нова книга на Том Робинс заслужава да бъде много по-пищно представена. Голямата ми изненада е, че годината на световната й премиера съвпада с тази у нас. Сигурно е хубав знак.

„Б като бира” е за пет-шест годишно момиченце, което опознава света на големите и почти винаги не го разбира. Разпитвайки за бирата, която й се струва странно питие и не проумявайки защо възрастните му отделят толкова голямо внимание, след няколко обезкуражителни случки, взима, че се напива. Тогава се появява феята на бирата и й обяснява всичко. В общи линии това е сюжетът. Част от него спестявам, защото трябва да остане и нещо скрито, за да не остава впечатлението за 14 похарчени лева за нищо.

„Б като бира” няма почти нищо общо с другите преведени книги на Робинс. Единствено може би наставническата фигура (в случая – на чичо Мо) и хубавата, но наивна девойка. Този път обаче те са роднини и няма любов в онзи смисъл. Дори давайки си сметка, че книгата не е нещо особено, чоплиш всяка следваща глава, без да усетиш. Синдромът на семките. Хубава е, особено, ако отдавна не си чел.

Най-много се впечатлих от описанията на мустаците на чичо Мо. Всеки път с референция към пилета. Като се замисля, досега май не съм срещала по-сполучливи и ведри описания на мустаци.

Мустаците му приличаха на умъртвено врабче.
Мустаците му напомняха за обезглавен кълвач.
Мустаците му бяха като прострелян синигер.

Допускам, че само Удхаус може да е по-колоритно мустакат в описанията. Някой да има други любими описания на мустаци?

„Повратната точка”, Малкълм Гладуел

2009-04-27T06:40:00.000-07:00

Миналата година, не щеш ли, без много шум у нас се е появила Повратната точка. Странно как книга, за която преди 5-6 години можеше да попаднеш на ревюта на всякакви езици, дори умишлено да страниш, у нас предизвика почти нулева реакция. Толкова ми е странно, колкото и фактът, че печатният „24 часа” се чете повече от „Дневник”.

С малко повече търпение, попаднах на интересни разсъждения за книгата – единствените, които намерих на български.

Тези, които са си направили домашното и са прочели Freaconomics може да дефинират Повратната точка като по-достойно четиво. Въпреки че и в двете има сходни примери, например тактиките за подтискане на престъпността в Ню Йорк преди 20-ина години, Малкълм Гладуел много по-умело и увлекателно прескача от модната истерия по Hush puppies през създаването и налагането на Улица Сезам до епидемиите от сифилис в САЩ и от самоубийства на Микронезия. И много други. Намира общото между тях и го обяснява приятно научно.

Идват празници, купете си я. А ако нямате проблеми със съвестта, можете да я намерите безплатно в нет-а.

„Краткото царуване на Пипин IV”, Джон Стайнбек

2009-03-05T01:37:00.000-08:00

Пипин IV, потомък на Пипин Къси, е астроном по душа и хоби. С прилични доходи от няколко декара френски лозя, с мъдростта на зрял мъж, който вече знае кои са важните неща в живота, с екстравагантна дъщеря Клотилд и съпруга Мери, която много държи на класовото разделение, той живее в центъра на Париж и обожава съдбата си на откривател на Елисейската комета.

„Господин Еристал (Пипин IV) беше французин до мозъка на костите си, и все пак нещо повече от французин. Например, не смяташе, че е грях да не говориш френски и че е превземка от страна на един французин да учи чужди езици. Самият той говореше немски, италиански и английски. Проявяваше задълбочен интерес към прогресивния джаз и харесваше карикатурите в „Пънч”. Възхищаваше се от англичаните заради тяхната твърдост и заради страстта им към розите, конете и някои видове поведение”. Тази дребна несъвместимост с общоприетото ще му донесе разни неволи и тук ще замълча.

Един ден френският парламент, разяждан от разсъждения за бъдещото управление на страната, осъмва с идеята да възстанови монархията. И започва да търси своя бъдещ крал. Междувременно Стайнбек много бързо ме вкара в политическата игра и обществено мнение като обясни, че винаги, когато всички политически партии са се обединявали около едно мнение и винаги, когато в управлението е нямало криза, управлението на страната е западало, защото наблюдателното общество е намирало нещо съмнително в това. С избора на крал, потомък на Карл Велики, нещата изглеждат обещаващи.

Чичото на Пипин IV пък е антиквар с намек за продажба на фалшиви произведения на изкуството. Също така – изкусител и изтънчен любовник. Много приятен и мъдър образ, който държи Пипин IV здраво стъпил на земята като му подсказва, че кралската длъжност е повече поза, отколкото реално функционираща. Същият се сближава с приятеля на ексцентричната дъщеря, който е американец – син на Яйчения крал Джонсън от Калифорния – господар на двеста и тридесет милиона бели легхорни. Все персонажи, които са обречени да изградят интересна история.

„Краткото царуване на Пипин IV” се води за единствената политическа сатира на Стайнбек, но ако някой се беше допитал навремето до мен, щях да го насърча да продължи в тази посока. Много спокоен тон на разказване, приятни вметки, гладко преплитане на случки в неочаквани връзки – всичко необходимо, за да останеш с впечатление, че е писано от човек, който знае всичко за живота и (мишките) и хората.

"Майстора и Маргарита", Михаил Булгаков

2009-02-04T07:16:00.000-08:00

Ще започна отдалеч. В края на миналата година, когато най-често срещаната дума е „равносметка”, попаднах на материал, който увеличи употребата на спомената дума. Заглавие на (британския) вестник Телеграф ме попита кои са книгите, които ме е срам да споделя, че не съм чела. Няколко подаръка по-късно, отговорът дойде: „Майстора и Маргарита”.

Броих до 30 (дни), за да проверя дали репликата „Това е най-хубавата книга!” ще стърчи така настоятелно у мен и нищо не се промени. Известна съм с това, че често забравям неща, които не е прилично да се забравят, не помня автори и имена на герои, избледняват ми дори сюжетите. Не и този път.

Майстора и Маргарита са влюбена двойка, която завистта и тесногръдието за малко да погубят. Майсторът е писател, избрал Пилат Понтийски за носеща колона на романа си, а Маргарита е красива, жизнена и го подкрепя. От друга страна, Дяволът идва на земята, за да разнообрази ежедневието си и за да провери дали московчани са все такива, каквито ги помни. Убеждава се във всичко, което го е интересувало много неочаквано и смехотворно. Дяволът Воланд е с едно светло и едно тъмно око. Помагат му дебел черен котарак с приятно остро поведение, един герой с карирано сако, нещо като самодива и един прекрасен лош човек с перде на едното око и изпъкнал кучешки зъб. Последният е Азазело.

Книгата преплита три истории. По-интересното е, че преплита няколко жанра – стегната и не лигава любовна история, исторически интерпретации, свеж трилър, супер елегантна ирония, мъркащ хумор и фантазия, много фантазия.

На следващия Хелоуийн съм Азазело.

Кажете сега кои са книгите, които ви е срам да споделите, че не сте чели?

"Майната му! Да го направим!", Сър Ричард Брансън

2009-01-21T04:04:00.000-08:00

Издателствата сигурно са предвкусвали мащаба на световната финансова криза и затова започнаха да предлагат заглавия за смели и успяващи бизнес личности, изградили империите си сами. И понеже няма да е уместно да се пускат четива за борсови играчи, а вероятно и защото вече са излизали, се фокусираха върху набедения за ексцентричен милиардер Ричард Брансън. От трите книги, които са на разположение отскоро, избрах да започна с най-кратката, за да усетя дали да продължа.

„Майната му, да го направим” е приятно оптимистична и надъхваща книга, която трябва да се чете трезво. И със съзнанието, че лустрото е в повече, защото Сър Ричард Брансън е един от най-знаещите как да правят впечатления и градят имидж хора в света. Тъй като е автобиографична, няма как човекът да застане срещу себе си и да напише, че се е случвало да прибягва и до не чак толкова коректни начини за правене на бизнес.
Позитивът от прочетеното е, че е кратко, ясно и споделящо опита на милиардер, който ти говори в единствено число и ти казва „Споко, и аз се провалях няколко пъти, да не ти пука”.

Книгата започва от училище, когато Брансън е бил дислектик. Тук идва първият урок на Брансън и той е, че дефектът може да се превърне в ефект, ако ти хрумне достатъчно рано и ако не страдаш от комплекси, които да те накарат да спреш да опитваш. Това е основната и на всичко останало, което е описано в книгата. Е, Брансън има генетична заложеност да е упорит и да успява – братовчед на дядо му е капитан Робърт Скот – вторият човек, покорил Южния полюс...

Ако реша да продължа някой ден, със сигурност няма да е с пълната му автобиография, а с опита за анализ на бизнес поведението му.

„Шоколад”, Джоан Харис

2009-01-16T02:09:00.000-08:00

Може пък да ме е налегнал зимният песимизъм, но тази книга с нищо не е по-добра от филма. Лично, не усетих нито духа, нито (извинете) топлината от лентата, които сигурно основно се дължат на криещата нещо усмивка на Жулиет Бинош, на втренчения поглед на Алфред Молина, лукавата енергия на Джуди Денч и, хъх, целия Джони Деп.

Между двете форми има основни разлики в историята. Например, на хартия Виан прелюбодейства с Рижия, който според нея самата много си подхожда с Жозефин (клептоманката), при която впоследствие заживява. Филмът е върнал времето назад и разказва действието в по-стари времена, което прави услуга на историята. В общи линии това се долавя (в книгата) само от изречението на Арман към внука й, когато обяснява, че на неговата възраст момчетата се интересуват от рок музика. В книгата липсва произходът на Виан – с бял баща и майка – индианка. Но не е страшно, цялостното впечатление се запазва и шоколадът и в двата случая побеждава.

Ако някой я е чел, може ли да потвърди, че Виан накрая се оказа бременна?

„Бленуващите кристали”, Теодор Стърджън

2009-01-08T06:21:00.000-08:00

Излиза, че всеки път преди началото на нещо ново трябва дълго да повтаряш мантрата, че нямаш очаквания, нямаш очаквания, нямаш очаквания... С голямо и неопределено любопитство започнах да чета „Бленуващите кристали” във време, в което трябваше да се учи денонощно за изпит. Заради това се четеше бързо и лесно, вероятно и заради малкия обем страници. Ако не друго, тази книжка си заслужава само заради начина, по който се е появила на българския свят.

Понеже това ми е първият път с Теодор Стърджън, ще му дам втори шанс, за да си обясня цялото фенство и мания около него. Единственият сигурен, субективен извод е, че бих го чела на английски, заради използването на „т.нар. ритмична (или метрична) проза, в която ударени и неударени срички се редуват закономерно (като в класическа поезия) и по този начин ненатрапчиво внушават определено настроение на читателите”.

„Бленуващи кристали” започва с осиновено дете, малтретирано от приемните си родители, от които бащата е гадняр с управленски амбиции. Детето, което яде мравки, си навлича неразбирането на целия свят, а един скандал и три отрязани пръста по-късно, то избягва и попада на камион с участници в панци (средно между цирк и панаир), който пък е управляван от някой, който мрази хора. И си мисли, че ще ги погуби с името на книгата. В панци изобилства от странни същества - джуджета албиноси, хора с крокодилска кожа и т.н., които отглеждат детето по-истински от човеците.

Корицата предизвиква асоциации с детска литература. Категорично не бих дала на деца да четат това, ако въобще се сетят да ме попитат. И ако разбера кога децата престават да са такива. А лицето на книгата е половината от съзнателното решение за покупка, нали?

Тъжното при старите книги е, че не можеш да се абстрахираш от това, че ги четеш днес и не можеш да си дадеш сметка какво са били тогава. Като остаряла кралица на красотата – има нещо, но ти трябва много оптимизъм, за да го откриеш и оцениш.

Приятни сравнения и леки фрази, опит за психологически обяснения и лайтмотивът, че сме това, за което се мислим, са сред силните страни на книгата. Останалото не мога много да го оценя.

„Последна любов в Цариград”, Милорад Павич

2009-01-06T07:57:00.000-08:00

За Павич – или хубаво или нищо. Разбрах го веднага след „Обратната страна на вятъра” и така си остана до последната обърната карта.

Другото сигурно е, че и на най-издръжливите не препоръчвам да го четат на големи глътки, освен, ако опиянението не е тяхна втора природа. Павич е нещо като портвайн, с който не се очаква да се забавляваш цяла нощ, а дискретно да отпиеш малко след вечеря и автоматично да започнеш да се чувстваш друг.

Този път историята е разказвана чрез карти Таро, като за целта в изданието на Colibri има тесте от 22 карти, съставляващи „мистичната колода”. На персонажа/темата от всяка карта е отделена глава, а краят на книгата, за да добие функционалност приложеното тесте, представлява наръчник за гадаене.

Историята се вихри през няколко поколения на две враждуващи фамилии, които преплитат любов, омраза, тайни и слюнка. Със сигурност това е най-еротичната книга на Павич, въпреки че имам спомен и от предишни да е залитал в тази посока.

Както подозирах, и на други им е трудно да пишат за Павич, но поне са се постарали да отсеят няколко цитата. Когато ми остане време, и аз ще посоча моите любими.

„Бруклински безумства”, Пол Остър

2008-12-30T00:41:00.000-08:00

Дали има някакъв знак в това, че винаги чета Пол Остър по Коледа? Миналата година не писах нищо за „Нюйоркска трилогия”, защото докато не я завърших не спрях да си задавам въпроса „ок, но какво толкова?”, което беше грешка. След като я прибрах, я регистрирах като книгата, за която най-често се сещам безпричинно. Това вече трябва да е знак за нещо.

Тази Коледа, понеже е по-хубава от обичайните, добре пасна с „Бруклински безумства”. Тя минава за най-оптимистичното произведение на Остър и в общи линии го потвърждавам. На моменти ми напомняше за Ник Хорнби, но правилното е да се каже, че напомня на всички книги, в които главният персонаж е симпатичен самотник, който не се е депресирал от откритието на рак на белите му дробове, дъщерята, която не му говори и проваления брак с провалената си съпруга.

Не прилича на типична книга на Остър заради липсата на натрапчива крими нишка и липсата на абсурдизъм. Всичко описано изглежда напълно реалистично, колкото и да е колоритно. Много типично за семейство Остър (дори за жена му Сири Хуствет, която скоро ще има втората си книга у нас) е разказът за Ню Йорк, Бруклин, Манхатън, навързване на действието и обяснението на характерите с това.

Героят от „Бруклински безумства” преценява, че няма какво повече да вземе от живота, затова избира спокойното място Бруклин за последните си дни и нощи. Там среща любим свой племенник, който някога е давал сигнали за шеметна кариера в литературните среди, но всъщност става таксиметров шофьор, а после продавач в антикварна книжарница. Литературните хобита на племенника Том провокират Пол Остър да ни демонстрира гигантската си начетеност и надълго и широко да изброява имена и произведения на важни класически явления. Техни приятели са богат бисексуален мошеник, травестит от Ямайка, учителка от провинцията, която въпреки внушителното си тегло мачка мъже по учебник, неуравновесена сестра, която държи да прави впечатление, малко момиче с характер и още други второстепенни, но интересни физиономии.

--
Издателство Colibri тъкмо се бяха стегнали и обърнали внимание на правописните и пунктуационни грешки и точно с Пол Остър решиха да напомнят за стария си недостатък. Дано е временно.

„Осем ловки демона”, Бари Хюгарт

2008-12-05T02:25:00.000-08:00

Накратко: 8 ловки демона = 8 причини да прочетеш Бари Хюгарт

И аз като Алеко Константинов няма да посмея да описвам. Далеч съм от пряката асоциация между Ниагарския водопад и тази секси фантазия, но ми е поне толкова трудно да преразкажа. Какво ми причини – ефектът на двойно кафе след месеци въздържание. По-добре го е казал самият Хюгарт: „Едновременно с него мозъкът ми се мъчеше да асимилира и това, което ставаше отзад, но беше много трудно, защото когато човек види едновременно няколко чудати неща, изглежда те се неутрализират помежду си”. Това изречение намести впечатлението ми от книгата и всъщност обясни защо е трудно да пишеш за нея, без да заприличаш на цех за клишета.

Добре запознати източници твърдят, че дори Тери Пратчет може да завиди на стила на Бари Хюгарт. Едва ли Пратчет прибягва до завистта като начин на живот, но да, съизмерими гении са.
Ако не я намерите в кашоните с книги, ето я.

P.S. „Винаги съм се възхищавал от начина, по който богатите правят така, че хората да ги виждат как се виждат с хора, които вече са били видени да се виждат с хора, с които си струва хората да видят, че се виждаш, ако това е правилният начин да се изразя.” Това нямаше място по-горе, но нещо ми подказва, че е важно.

"451 по Фаренхайт", Рей Бредбъри

2008-10-10T10:26:00.000-07:00

Месеци наред се чудя какво да напиша за тази книга и отговорът продължава да е „не знам”.

Преди време в много личен разговор моя близка приятелка ми каза, че иска да е „17-годишна и луда” (каквато е много ключовата фигура в романа) и очаквателно ме гледаше, за да продължа стилистиката на разговора в такт с изреченията на Рей Бредбъри. Като разбра, че не съм го чела, подхвърли, че това било почти толкова срамно колкото да си момиче с положение и да не си скубеш или изрусяваш мъха над горната устна. След серия притеснения как точно ще се пречупя да чета фантастика, се престраших.

Бях подготвена, че Рей Бредбъри е поет. Донякъде още вярвам в това, поне по критерия „звучност”. Добър е. Но не мога да се примиря с идеята на книгата, както аз я разбрах. Идеята, че знанието е сила и че световната конспирация иска да спре индивидуалния ни възход и развитие на разума, ми е малко плоска. Вероятно за времето си е била подходяща – 1953 г. Мисля, това е всичко, което не ми допадна. Мисля също, че може и въобще да не съм права, защото това е било не повече от 20-ина години след началото на комерсиалното разпространение на телевизията и е редно да отчета факта, че трябва да си доста напредничав, за да прозреш, че медията може и да контролира живота ти, вместо да информира – както е и в „451 по Фаренхайт”.

Иначе хрумката, че функцията на пожарникарите в описаното време е да предизвикват пожари, а не да ги потушават, не е лоша. Пожарникарите подпалват домовете и книгите на хората, които са ги крили. Нещо като нравствена полиция, наказателен отряд. И както е зъл и безкомпромисен, главният герой среща момиче в тъмното, което говори различно от другите, после започва сам да търси книги, страда, гони го същия пожарникарски отряд, от който той е бил част и т.н.

Неудобно ми е да пиша нещо повече. Със сигурност обаче ще гледам последната екранизация, когато му дойде времето.

„Космически комедии”, Итало Калвино

2008-09-02T05:23:00.000-07:00

Преди да прочета новата книга на Итало Калвино, реших да подгрея с нещо предишно и паднах в ръцете на изкусен продавач на second hand литература. Това е най-доброто му, каза ми той. Сега, след 128 страници за пръв път с Калвино, съм още по-любопитна какво ще представлява „Ако пътник в зимна нощ”. Последната изглежда като нещо различно от познатите неща на автора.

Доколкото въобще е уместно да говоря за познати негови неща, Калвино е романов поет, така да се каже, нежен човек с прилично въображение. Ако не знаех, че авторът е мъж, уверено щях да описвам пред приятели, че това е тиха жена с големи лъскави очи, която често гледа луната и гадае каква архитектура й е подходяща.

В космическите комедии (където нито веднъж не се засмях всъщност) е разказано за всички най-присъщи на хуманоидната раса чувства. Завист, лъжа, любов, предизвикателства, снобизъм и еснафски манталитет и т.н. Всичко това обаче се случва някъде в милиардите години преди и по време на създаването на вселената.

Иначе Калвино е един от най-влиятелните и известни италиански автори на миналия век, добросъвестно са написали wiki-ентусиастите.

Далеч не съжалявам, че прекарах няколко часа с нея, но едва ли е първото, което ще се сетя да похваля при следващ разговор за книги. Давам шанс на новата. Звучи ми добре.

„Стъкленият охлюв”, Милорад Павич

2008-08-19T07:03:00.000-07:00

...Или както стана известен в моя микросвят „Павич на плажа”. Силните книги не са достойни за плаж. По-скоро не са четивни на плажа. Обаче много изумителните книги могат да се четат навсякъде.

„Стъкленият охлюв” е сборник с разкази писани за и в интернет. Към всеки разказ в съдържанието има линк към сайт, на който е публикуван. Понеже Павич е известен с това, че не се задоволява да измисля само изхакани персонажи и да ги вихри в още по-изтрещяли случки, а задава и нови форми на роман, тук той представя себе си като писател на книга – игра. Някои от разказите са разделени в различни глави и в края на всяка имаш право да избираш с коя да продължиш. Е, да, краят на разказа не се променя, но е приятно авторът да не те задължава да следиш цифрите в ъгъла на страницата.

Изданието е от 2000 г. и се намира трудно, но си заслужава. Дава нова доза вдигане на вежди.

"Вчера", Владо Даверов

2008-08-19T06:22:00.000-07:00

Това е първоизточникът на легендарния едноименен филм. Истински те пренася в соц време, с всичко най-хубаво в това. Дори с наказанията в училище. В общи линии режисьорът на филма е взел най-доброто от страниците и го е дооформил с повече динамика. Книгата е написана много красиво, но лентата е по-въздействаща като история.

Главният герой Иван, който във филма беше умен бунтар, тук върши почти същите действия, заради които е предупреден за изключване, но изглеждат направени някак между другото и повече от глупост, отколкото от характер. Поне аз така го усетих. Ростислав пък, който беше другата ключова фигура на екран, тук се появява много бегло и единственото, с което се помни е репликата, че започват живота си много страхливо. Като че ли в книгата по-въздействащите персонажи са дамските, докато във филма има някаква равнопоставеност. На страниците се вихрят и нови героите, които не сме виждали.

Да се пише за книги, по които са правени успешни филми, изглежда е едно от най-трудни неща. В тази връзка някой дали вече е прочел „Няма място за старите кучета”?

„Инверсия на слабоумието”, Давид Фоенкинос

2008-07-29T07:01:00.001-07:00

Подобно на предишните два романа на Фоенкинос, този също изумява със свежи включвания и тъжни констатации.

Действието се върти основно около една млада двойка, която се разделя, когато мъжът подарява на приятелката си консерва с риби с изтекъл срок за 30-ия й рожден ден. Отчаян и неразбран, той започва да прави нищо, разхожда се и по време на силен дъжд се укрива в една книжарница. Там, за да избегне неудобното положение, в което трябва да признае, че се е скрил само заради дъжда, се заговаря с продавач, който някои наричат слабоумен. Настава дружба. Заживяват заедно. В апартамента, от който приятелката му още не се е изнесла, защото няма къде да живее. Мъжът обожава момчето от книжарницата. То е топчесто същество с миловидна физиономия и нарича себе си племенник на Милан Кундера, заради който е дошъл да живее в Париж. И така, след време всички са обсебени от момчето, правят глупости в името на умилението. Вероятно защото „ако интелигентните хора ни карат да се свиваме, слабоумните измъкват скритите ни способности”.

Към края на книгата започваш искрено да се притесняваш за метналните способности на героите, действието отива в психопатска тъмнина и те хваща малко страх. Но се търпи, защото първите части на книгата са непредвидимо завързани и смешно силни. Какво да говорим повече - вземете си я и ще видите, че това ще е един от най-добре изкараните ви уикенди.

„Гълъбът”, Патрик Зюскинд

2008-07-23T23:37:00.001-07:00

Изглежда Патрик Зюскинд си пада по ексцентрични самотници. Не ексцентрични, а интровертни май.

Подобно на „Парфюмът” главният герой в „Гълъбът” е осезаемо луд, но във втората книга е по-възрастен. Живее сам, на един таван и той е смисълът и целта на живота му. Събира пари, за да го купи, което ще го накара да се чувства покорил върхове. Нашият човек Жонатан е пазач в банка, който плаши престъпниците с принципа на сфинкса – седи безмълвно и излъчва величие, тайнственост, която ги кара да мислят, че ще си имат взимане – даване с по-висши създания, ако дръзнат да направят злина.

Една сутрин обаче, както тръгва към общата баня на етажа, Жонатан за малко спира нормалното функциониране на мозъка си. Защото пред него, на таванския коридор, се вписва един гълъб. С обло втренчено око. Пазачът на банката толкова се възмущава от съществуването на подобен животински вид на неговия таван, че решава да промени живота си, да не се връща в тази квартира, да се самоубие дори. Като всеки човек с разбъркана психика, забравя да прави най-обикновените неща в работата си и това още повече го обърква. Къса си панталоните, залепя ги тиксо, за да се върне в банката. Разсъждава върху свободата на скитниците и бездомниците и яде сардини с масло.

Едва ли тази книга ще получи екранизация, въпреки че би се получил добра късометражна лента. Сещам се за постановката „Контрабасът” и май май излиза, че заглавията на текстовете на Зюскинд са фобиите на героите му.

Издателството Унискорп обаче май леко са се унесли, когато са изчислили цената от 14 лв. за 100 страници, дори за книга с твърди корици.

"Отблизо", Патрик Марбър

2008-07-23T07:33:00.000-07:00

Някои книги са толкова добри, че дори неизпипаният превод не може да събори усещането, че в тях е събрана половината житейска истина на света.

Пиесата, по която е направен и филма, е по-накъсана от него, приключването на сцените наподобява затваряне на бленда на фотоапарат. Но това не е толкова важно. Важни са диалозите. Премерено остри и свръх английски. Най-силните моменти от филма са и най-силните моменти от пиесата. В писания текст като че ли се виждат много повече преплитащите се нишки и заимствания от предишни сцени. Няма смисъл от повече сравнения с филма.

Книжката справедливо е на привършване в книжарниците и ако не я откриете, може да четете тук едни от най-силните реплики (на английски).

„Пътуване обратно към живота”, Ланс Армстронг

2008-06-25T00:15:00.000-07:00

Ще се почувствате ли особено, ако чуете някой да казва „ракът е най-хубавото нещо, което ми се е случвало”? И също така – ще му повярвате ли? Звучи повече като секси заглавие, но след 300+ страници от биографията на Ланс Армстронг, полека започваш да му вярваш.

Още в началото на книгата Ланс Армстронг разказва, че една от причините да е най-издръжливият човек е обемът кислород, който белите му дробове обработват. След това цялата книга води до старата колкото света истина и слоган на кампания на Adidas – impossible is nothing.

С малки изключения тук са предадени повечето важни факти от живота му.

За написването на биографията му помага Сали Дженкинс, бивш спортен колумнист в The Washington Post и автор на няколко бестселъра. Може би заради това стилът на „Пътуване обратно към живота” прилича на добре написан материал в хубаво списание.

Дневник също има какво да каже за книгата.

"Фактите зад семейство Рокаматио от Хелзинки”, Ян Мартел

2008-05-29T06:21:00.000-07:00

Няма нищо по-хубаво от приятните изненади. Издателите на Ян Мартел в България сигурно знаят това и поради тази причина години след публикуването на „Животът на Пи” сложиха на рафтовете „Фактите зад семейство Рокаматио от Хелзинки”. В тази книжка има 4 разказа от ранния период на автора. Хронологично:

- „Фактите зад семейство Рокаматио от Хелзинки” е първият разказ, в който тягостно разбираш как се чувства болен от СПИН млад мъж. Опитвайки се да насочи мислите му в друга посока, негов приятел му предлага да измислят историята на въображаемо семейство като построяват сюжета му върху световни исторически факти от 19-ти и 20-ти век, без членовете на семейството да имат общо с тях. Например – когато е патентован ципът братята в семейството се скарват жестоко; в годината на обявяване на социалистическия реализъм за официална теория и метод на художественото изкуство в Съветския съюз, един от братята в семейството придобива контролен пакет акции в семейната корпорация и другия от борда на директорите..

- „Когато слушах струнния концерт за разстроена цигулка “Редник Доналд Дж. Ранкин” на американския композитор Джон Мартън” – моят личен фаворит. Канадец посещава САЩ и в една бръснарница вижда постер за концерт (разбирай – заглавието на разказа) и попада в един събарящ се театър. Става му интересен изпълнителя на разстроена цигулка, проследява го и научава колко наблюдателен и чувствителен човек е той. От този тип наблюдателни, които знаят какво се случва с притежателя на бюро, от което е преместен кламер.

- „Начини на умиране” – няколко броя писма от един и същ дежурен надзирател в затвор до една и съща майка с описание на смъртта на един и същ неин син. Вариациите се движат между описания как осъденият на смърт е бил спокоен, плачещ, истеричен или умрял от инфаркт преди затягането на въжето около врата.

- „Компания за огледала „Вита Етерна: Огледала до Второ пришествие” – баба и внук си правят огледало в една машина. За да си направиш огледало са нужни пясък (най-добрият е от Карибите), течно сребро, висококачествено масло и спомени. И после чакат огледалото да изстине, за да изчезнат думите от него. Честно.

Това да слагаш предълги заглавия на разкази, които по презумция изискват краткост, ми се струва проява на самоувереност. Получило му се е на Мартел. И четирите парчета текст приличат повече на изобретения, които съчетават съдържателен смисъл и не много типична форма на разказ.

"Вътрешната страна на вятъра", Милорад Павич

2008-05-17T02:06:00.000-07:00

Обожавам Амели Нотомб. Тя е чаровно малко чудовище, както едно издателство я нарича на корицата й. Много вдигна летвата и не подозирах някой някога да я достигне по ефектност в моята класация. Но то се случи. Даже е мъж. Казва се Милорад Павич, за когото сега съжалявам, че съм открила толкова късно. Мисля си за класация на най-впечатляващите първи изречения от книги, която все още събира кандидатури. Ама от тези първи изречения, които не те оставят на мира, докато не затвориш последната страница.

„Вътрешната страна на вятъра” всъщност дава опция за две първи изречения, защото книгата е разделена по средата. Е, факт, рискувате, докато четете едната част в автобуса някой да гледа подозрително и да ви мисли за позьор, понеже вижда, че всъщност книгата е обърната наопаки. Но само вещите в занаята знаят, че сте на правилното място, с правилния автор и правилните изречения. Та, както вече стана ясно, книгата е разделена на две – едната е за Херо (впечатляваща сръбкиня с дълга коса, която тя ползва вместо обувалка за обувки, студентка по химия, която държи гримове и книги в хладилника си) и Леандър (свещеник-зидар, чието време върви по-бързо, отколкото на останалите и му трябва свещ, за да има сношение с жената, която обича. Неграмотен, но почти гениален). Херо и Леандър са участници в древногръцки мит за любовта, но това е неинтересното. Графичното разделение на „Вътрешната страна на вятъра” всъщност свързва героите на Павич и много трябва да внимаваш, за да разбереш как. Добрата новина е, че дори да се разсееш в търсене на връзката между двамата, има много какво да вземеш.

И накрая май излиза, че Амели Нотомб и Милорад Павич са моите Херо и Леандър. Вие имате ли си автори XX и XY, които искате да ожените, както аз тези двамата заради експеримента да видя децата им какво ще представляват?

Ето откъс, да видите, че не лъжа.

"Нов живот", Орхан Памук

2008-05-08T08:21:00.000-07:00

Накрая Орхан Памук ще се окаже полезен като соев кълн, който никой в тийнейджърството си не обича, но предпочита някъде след 26-тата си годишнина. Полезен и важен, понякога досаден, дразнещ, но оставащ. Кое е това, което кара хората отново да отхапват от нещо, което не им е вкусно и след това да не могат без него – не знам. Ще го оставя на философите.

„Нов живот” няма почти нищо общо с всичко памучно, което познавам. Има сюжет дори. 300-страничен труд, който в историята за книгата, която променя човека (или го намира, или го създава) и за неизбежното влюбване, леко прокарва нишки, в които всички сме се увивали. Ето моите топ 5 истини:

 Най-великото богатство в живота е да откриваш уникалността на всяка вещ

 Вещите притежават памет (оле!). Подобно на нас притежавали свойството да съхраняват и да отмятат случващото се с тях, имали свои спомени. Вещите общуват помежду си с въпроси, разбират се, шепнат си и изграждат своя тайна хармония

 „Докато в някоя компания всеки с чаша в ръка се опитвал да грабне вниманието и ръсел шегички, Нахит току се отделял в ъгъла и потъвал в собствените си размисли, придаващи мекота на суровия му поглед; точно така най-неочаквано откривал бисер в душата на човек, пренебрегван от всички, измъквал този бисер на белия свят и се сприятелявал с него – със сина на прислужника в градския лицей или със смахнатия, но поетичен киномеханик, вечно зареждащ прожекционния апарат с неподходяща ролка” (познавам такъв човек. Това дали ме прави бисер?!)

 При рухването на великите цивилизации и при изличаването на паметта, безнравствеността обладавала най-напред децата

 „Настъпи мълчание... и според мене си казахме, че това мълчание беше нашето най-смислено чесане на езиците”

Орхан Памук си мисли, че добрата книга е нещо, което ни напомня за целия свят; добрата книга е нещо, неприсъстващо в самата нея, но което усещаме чрез разказаното от нея. Е какво, не е ли като казано от самотен и мъдър учител по литература? Такъв човек само би подхвърлил, че трябва да изпълним всяко свое болно желание, само и само да разберем, че сега сме най-щастливи.

„Моретата на страха”, Антонио Гомес Руфо

2008-03-24T01:59:00.000-07:00

Ако се озовем в една книжарница, по едно и също време и посегнете към „Моретата на страха” и ентусиазирано кажете „Виж, на корицата сравняват книгата с „Парфюмът” на Зюскинд”, ще ви погледна разбиращо и съчувствено и ще препоръчам да не се подвеждате. Да, Антонио Гомес Руфо е писал прекрасната ”Наталия”, която ако се чете в невръстна детска възраст, какъвто е моят случай, може и да нанесе трайни увреждания върху възприятията ни за любимите хора. Но в „Моретата на страха” няма нищо от абстрактното и всъщност много реалистично в „Наталия”.

Накратко, идеята в романа е, че безсмъртието съществува и всички проблеми в живота и битката със смъртта се изразяват в безстрашието. Главният герой е запален учен изследовател, който трови живота на изящна млада дама. След това се превръща в запален алхимик, за да се опита да върне смисъла на живота си. Има прилично количество от историята на Испания, загатване за Великата Инквизиция, но нищо впечатляващо и много, много за гръцките, египетските и римските научни школи. Стилът е на по-ниско ниво от очакваното... като писано от сълзлив мъж.

Лайтмотивът на книгата е броят на звездите в небето и обяснението, че светещите звезди са души, които очакват раждането на човек, за да се пъхнат в него. Краят на историята дава интересен подход върху изконния въпрос „Защо бебетата плачат и какво ги кара да замълчат?”

Абе не е чак толкова лоша. Само трябва да се започне без големи очаквания.

"Антихриста", Амели Нотомб

2008-02-11T00:39:00.000-08:00

ААААААААААААА :)))))))))

Амели Нотомб пак с книга на български! Жестоко! В последния брой на Една седмица в София дори има откъс от нея. За съжаление, на сайта на издателството не са качили още нищо. Отново от същия преводач – Светла Лекарска, което значи, че „Антихриста” няма да е по-долу от всички останали.

Юхуу!

"За красотата", Зейди Смит

2008-02-03T23:26:00.000-08:00

Това е моето събитие на седмицата. Най-накрая! 2008 – ма година започва обещаващо. С най-доброто - „За красотата” на Зейди Смит.

Още непрочетена, но отдавна очаквана. «За красотата» беше номинирана през 2005 г. за Man Booker Prize, от които много се влияя. Преводът изглежда добър, техническите грешки сме ги простили още в момента, в който видяхме заглавието на български и цената от под 8 лв., което вече е рядко срещано.

Подробности за книгата – от читател .

„О, Хенри”, Георги Господинов

2008-01-09T00:05:00.001-08:00

Ако има нещо, което направи Коледа 2007 Коледа, това е Георги Господинов. С трите вече публикувани тук и там разказа от „О, Хенри”. Освен, че са едни от най-непретенциозните български текстове, най-коледното беше изненадата от оформлението на книгата. При равни други обстоятелства цената от 12 лв. за три разказа би изглеждало като поза. Това не е нашият случай. Станалата актуална в последните 3-4 години практика (българската) художествена литература да си играе с картинки и фотографии тук се развива и говори, че опаковката е твърде важна. Това сериозно, защото единият разказ е именно там – в обложката, под сгъвката.
Първият разказ не приключва с точката в последното изречение, а продължава на още четири страници като финални кадри на филм. После има малко пращене от телевизора. А след всичко се прегръщаш сам себе си заради почти наизуст запомнените реплики и изречения от прочетеното. Все си мисля за историята, в която се описва едно разминаване между двама, в което има повече любов отколкото в среща на свещи. О, Георги!

„Англичаните”, Джеръми Паксман

2008-01-07T05:50:00.000-08:00

Задължителна за всички, които никога не са били на Острова, но винаги са се втрещявали от негови обитатели. „Англичаните” е чудно резюме на историята и причините англичаните да са толкова готини, колкото се очаква от тях. За да не досади на читателя със скучния исторически галоп, авторът разсейващо непрекъснато дава аналози на съвременното поведение на нацията си. И най-якото от всичко е, че оказва се, англичанин е всеки, който пожелае. Да си англичанин е състояние на духа (да живеят клишетата, защото след празниците само ще мучим и комуникираме с мимики и жестове).

Джеръми Паксман е журналист и водещ в телевизия BBC, набеждаван за майстор на безмилостните въпроси и носител на награди за принос към журналистиката. На корицата - повече за него.

А вие знаехте ли, че приемат протестантската вяра, защото кралът им Хенри искал да се жени и развежда безчет?! Аз – не. Тези и други интересни истории – между първа и 401 страница.

„Дзен и изкуството да се поддържа мотоциклет”, Робърт Пърсиг

2007-12-19T06:34:00.000-08:00

Най-дълго четената книга – отне ми повече от два месеца. Благодарение на природния ми инат, стигнах до края. Когато се озовах там, си казах, че наистина има книги, за които си има време. На тази специално времето й е малко след 1974 г. (когато е писана).

Въпреки световната си популярност, я забравих в момента, в който отметнах последната страница. В книгата има безброй препратки към философи и преразкази на техни трудове. Мисля, че това ми дойде в повече. Всичко това е натрупано около сюжета на едно пътуване из Америка – баща и син на един мотор.

Съзнавам колко субективна е оценката ми, затова представям едно фенско мнение.

"Котка в коридора", Ирена Георгиева

2007-10-12T08:58:00.000-07:00

Трябва да съм сноб, щом досега не съм обръщала внимание на български автори (като изключим задължителните за четене през ученическите летни ваканции). Това сигурно е причината, не следствието.
Въобще, странно е да се пише за български автор, защото съм под напрежение, че ще ми звънне след това и ще обясни как, ма`а му стара, съм голям профан.
Това беше до скоро. Отварям вратата на първия български автор, който ме провокира да мисля за него. Още по-неочаквано – с поезия.

Лиричното отклонение е заради „Котка в коридора” на Ирена Георгиева.
1) Книжка с картинки е любима за всички, дори за тези, които демонстративно прелистват 500-странични издания на публични места. Картинки е иронично, защото в „Котка в коридора” са личните фотографии на автора. За мен са дамски, поне дотолкова, доколкото дамите по презумпция разглеждат живота на макро-режим, а мъжете са повече насочени към пейзажни тълкувания. И затова ми харесват и малко ме е яд, че никога не съм имала очи да ги видя на живо.
2) Средно по веднъж седмично използвам клишето колко неприятен град е София. Но ми стана много уютно, когато видях
„по остъклените балкони – жени по пенюари.
правят сутрешни закуски. ухае на млеко и дюли ”
ми се прииска да ги заговоря с нещо глупаво.

„Истанбул”, Орхан Памук

2007-08-28T08:04:00.000-07:00

Доскоро Орхан Памук беше в списъка „тези не са за мен”. Първата ми среща с него беше в „Името ми е червен”, която се води за „най-масовата” му книга, но не си говорехме на един и същ език и се разделихме 10 страници по-късно.
„Истанбул” обаче ми падна в ръчичките, за да докаже, че понякога хората бъркат. Въпреки първоначалния сблъсък с архаичните думи и правописни грешки от типа „на менЕ”, тя е от малкото произведения, които оставят усещане за завършеност и не си и помисляш да се запиташ „кому беше нужно всичко това?!”. В тази книга има всичко – история – научна и лична, емоция, снимки и убедителност. На места автобиографично, на места художествено, друг път в историческа хронология, Орхан Памук рисува (общо взето той действително прави това през всичките над 400 страници) и след разговор с майка си завършва категорично „Няма да стана художник. Ще стана писател”. Добра хрумка.

"Бюро за намерени вещи", Зигфрид Ленц

2007-08-28T02:58:00.000-07:00

„Бюро за намерени вещи” е приятно философсваща книга с лек сюжет и почти наивистичен край. Последният не се предполага от хода на сюжета и от елегантните изказвания на героите, но никой не е застрахован. Авторът е немец, но това по никакъв начин не пречи на лекотата, с която е разказана историята. Всъщност история няма, има няколко преплитащи се случки, които се развиват и оплитат една в друга.
Накратко – подходящо четиво за края на лятото.

Авторът е представен накратко тук, заедно с няколко ранни разказа.

„Какво обичах”, Сири Хуствет

2007-08-21T05:03:00.000-07:00

Сири Хуствет е съпруга на Пол Остър и както каза съществото, което ми препоръча тази книга „тя е по-добър писател дори от него”. Без да се налага да правя семейно сравнение, „Какво обичах” е много приятна творба, която на моменти придобива характеристиките на енциклопедия по изкуства. Много писатели, много художници и най-хубавото – обяснение на разни течения в изкуството.

На фона на подробно описаната артистична атмосфера в Ню Йорк през 70-те и 80-те години на миналия век, се развива историята на две приятелски семейства. Както често се случва, когато има голямо щастие, то бързо се изхабява и прелива в най-неочаквани форми. Всъщност, доказва, че винаги много се стараем да сме по-малко щастливи, отколкото ни се полага.

И пак, както каза човекът, което ми натика в ръцете „Какво обичах”, след края на книгата започваш да се оглеждаш по улиците и да търсиш героите. Най-неочаквано аз открих един, може да се каже най-големия злодей, в лицето на добре известно в българските писателски среди момче с ангелска физиономия.
Който не ми вярва, нека бърза да прочете откъс от книгата, докато не е свален от сайта на издателя и после може да обсъдим кой кой е.

„В случай на щастие”, Давид Фоенкинос

2007-07-25T06:13:00.000-07:00

Да обявим дни на френскоезичните автори!
След белгийската находка Амели Нотомб, французинът Давид Фоенкинос елегантно и с намерения за дългосрочен престой, нахлу в класацията ми за мъдреци с приятно чувство за хумор.

„В случай на щастие” е книгата – филм. Действието се движи като в изтънчено иронична европейска лента. На моменти тъжно, на моменти - неочаквано логично. Това е лесно обяснимо с факта, че авторът е сценарист.

Типажите изобилстват във всякакви нюанси – консервативно строг баща, прикрита майка – палавница, добронамерен офисен човек, преоткриващ либидото си с напредване на възрастта, влюбени руски детективи и други такива.

„Никой не знаеше какво да прави в случай на щастие. Имаме застраховка живот, застраховка на колата и за смърт в колата. Но кой ще ни предпази от щастието? Жан-Жак разбра, че това щастие, ставайки толкова голямо, е най-лошото, което можеше да му се случи.” Така започва всичко.

"Да уловиш голямата риба", Дейвид Линч

2007-04-11T02:31:00.000-07:00

За изненада на всички, които си мислят, че Дейвид Линч е на стимуланти, когато създава образи, които ни хвърлят в изумление, се явява неговата книга "Да уловиш голямата риба". И така - Дейвид Линч освен че активно не_препоръчва наркотици, намира техен здравословен заместител в трансендентната медитацията. Книжката е толкова приятна, че си даваш сметка колко всъщност са прости животът, вселената и всичко останало. А да чуеш това от гениален човек е толкова успокоително...

"Записки по един скандал", Зои Хелър

2007-04-11T02:27:00.000-07:00

М! Колко е лесно да бъдеш разочарован. Дали поради големите очаквания, които възложих на книгата или поради нейната същност, след приключването й остана само очакването. Аз съм може би най-големият фен на английска литература, който е известен в радиус от 20 км., но "Записки по един скандал" не дава нищо английско (освен географските имена). Някак ми прилича на чиклит, но без пиперливото и без хумора. Не остава много. Фабулата не е завладяваща и липсва развръзката не е на ниво. За мен. Дано филмът е по-добър.

"Бъди идеяист", Джак Фостър

2007-04-11T02:19:00.000-07:00

"Бъди идеяист" е пример как някои неща е по-добре да бъдат оставени в първоначалния си вид. Авторът е създател на така симпатичната "Как се раждат идеите" - книга с формули за всичко, което искаме да измислим. Втората му книга е насочена повече към мениджъри, които искат да провокират творчески процеси в подчинените си. Заемките от "Как се раждат идеите" са доста, а новото почти го няма. Такъв един несполучлив опит за развитие на продукта се получава..

Всъщност, "идеяистът" е леко кривване надолу за хората, които са минали през първата книжка. За тези, които за пръв път ще четат Джак Фостър, може и да е интересна. Затова - вземете от приятел, защото за 100-ината си страници с широка разредка, цената от 11 лв. е не малка инвестиция.

"Бебето", Мари Дарийосек

2007-01-05T04:53:00.000-08:00

„Бебето” е разочароваща книга, написана от френска писателка, която е спрягана за една от най-добрите съвременни такива. Провокацията да я прочета дойде повече от представянето на книгата в медиите. Разочарованието – (за мен) от безцелно накъсаната реч. Книгата не поставя въпроси, затова и не отговаря на такива. Усещането след последната страница е за загубено време, в което си вложил концентрация.

Основната нишка (като с тази дума силно преувеличавам) е в изтъкване на фройдски връзки между майка и дете, загатването, че любовта между двете е вид педофилия след като майката се вглежда и разсъждава върху пениса на малкия си син. Предполагах, че бебето ще е обрисувано като вдъхновение за писмено изкуство. Вместо това жена, която сама себе си нарича интелектуалка, на стотина страници телеграфно разказва за обикновените случки от живота на бебето по обикновен начин, който ме кара да предпочета да завържа разговор с първата срещната майка в парка и да очаквам по-истинска и трогателна история от нея.

"Защо купуваме", Пако Ъндърхил

2006-09-13T07:18:00.000-07:00

Защо купуваме е адски забавна книга. Детайлно са описани всички психологически хватки на дълбокото море маркетинга, както и психологията на клиента.

Разбираш защо, дъвките и бомбонките винаги се подреждат около касите. Или защо магазините са подредени като за жени (и още по-важното, ако ще правиш магазин намери си жена за консултант). Защо козметиката за възрастни дами винаги е на нивото на погледа на очите. Колко е важно да познаваш конкуренцията и интериора на магазините им. Или защо безплатните торбички са важни.

Психологията на купувача, от неволното докосване в магазина между хората, до подредбата на закачалките, рафтовете, местата на касите ... до работното време на хипер маркетите.

Най-вече интересна, след това полезна (и то ако се занимаваш с предлагане на услуги и продукти.)

"Разпилени ноти", Стинг

2006-09-13T07:10:00.000-07:00

Биография написана като приказка.

Обичам да чета биографии, въпреки, че на моменти ми идват фактологични и малко сухи. Стиг обаче е различен. Написал е книгата си като приказка, описвайки част от живота си. Преминавайки през зората на неговото творчество, малко (и очарователни) детайли от това как се е учил да свири. Не знаех, че е самоук. Красиви случки свързани с жените в неговия живот, откритията на романтичния свят.

Най-впечатляващото (за мен), бе историята в началото на книгата. Стиг описва гостуването си при интересно племе (!). Много емоции, напоени с дълбоки описания на чувствата и усещанията.

Става още по-симпатичен след тази книга.

"Хигиена на убиеца", Амели Нотомб

2006-09-13T06:47:00.000-07:00

Когато имаш любим автор трябва и да страдаш!

Едни хора знаят, че Амели Нотомб вършее из кътчетата на непокорната ми душа и я преобръща с дантелата нагоре. "Хигиена на убиеца" е романът, който я е направил известна, става ясно от задната корица на книгата и всеки, който се е възхитил на "Изумление и трепет" бърза да купи всичко останало, като мен.

Това е книгата - диалог. Без да съм броила ми се струва, че общо има 5 или 6 описателни изречения, всичко останало е диалог. Между главния герой и разни журналисти. Много ясно, Амели няма току така да зачеркне бъдещето си и затова е вмъкнала в разговора някои гениални неща, както тя май обича да прави. Иронично или не, в "Хигиена на убиеца" е описана психологията на писателите и обяснение за някои техни постъпки.

Трудно се чете на моменти. Главният герой с наказателното име Претекстат Так през цялото време се заяжда с опонентите си и на места се чудех авторката въобще дали е имала друга работа, когато е пишела книтага, защото се изисква страшно много усилие да измисляш толкова теми и начини да се заяждаш с някого. Ама толкова да се заяждаш, че накрая ти иде да убиеш.

Прочететe част от книгата - последния абзац. По-бързо, де, защото издателството пуска нова книга на Амели Нотомб - "Речник на собствените имена". Суупер!

Малкото "е" - големият бизнес

2006-08-17T04:04:00.000-07:00

У нас има доста (и успешни) ентусиасти, които се опитват да покажат по-добрата страна на българския уеб. На границата с невъзможното, ребром с (почти) реалното, Тимоти Къминг любезно ти предоставя няколко изпитани техники и идеи, за това как да движиш уеб бизнес успешно.

Под Уеб бизнес не стои "Дизайн", не. Въпреки, че дизайнът е незаменима част от всичко включено в "Бизнес планиране". Защото онлайн, дизайнът са твоите дрехи. По тях посрещат, помниш.
Техниките включват печалба, продуктивност, ефективност, успех, ... за твоята услуга или продукт базирани и позиционирани в интернет.
Естествено и логично, прелиташ през главите и виждаш отговорите на:

Какво е (е-бизнес)
Как (да направя е-бизнес)
Колко (ще струва)
Къде (да се позиционирам)
С кого (да го направя)

Като бонус, безценни страници за Стратегия, цели, бизнес модел, ...

горещо.

Изумление и трепет, Амели Нотомб

2006-06-06T06:38:00.000-07:00

Ако не беше такава корицата, май отдавна да съм я прочела. Момичето от корицата и от съдържанието е самата авторка - белгийка, расла в Япония, Китай и САЩ.
С изумление и трепет трябва да поглеждаш към императора, пише в древнояпонски протокол за поведение. Фабулата се развива в голяма японска компания, където авторката минава през всички възможни най-нисши стъпъла в йерархията. Действието не е кой знае колко динамично, но стилът е толкова лек и пипнат, че 118-те страници свършват изведнъж.
Това е най-малкото, но досега не знаех, че за японецът идеален брак означава жената да е по-голяма от мъжа, за да е негова "анесан тиобо" - съпругата - по-голяма сестра. Смята се, че когато жената е по-голяма, има повече опит и така помага на мъжа да се отпусне. Ценното в "Изумление и трепет" е описанието на съвременните японски мъж и жена.

Freakonomics, Стивън Левит и Стивън Дъбнър

2006-06-06T06:30:00.000-07:00

Тази е една от книгите, които чаках с най-голямо нетърпение тази (и миналата) година.
Значи идеята и е да пречупи икономическите принципи през ежедневни явления и с това да обясни, че независимо от ценностната система на хората, всеки извършва измами, ако стимулът си заслужава. Също така обяснява и как абортите влияят на престъпността в САЩ, как брокерите на недвижими имоти са тъпи парчета, когато работят за нас и др.

Аз лично се изненадах от примерите за измами, които двамата автора дават като такива, които всички можем да извършим, но това го отдавам на презокеанските разлики в живота.

След като я прочетох, ми е странно какъв пазар би имала книгата в страните от Източна Европа, където толкова се говори за големи нарушения в жизненоважни области, че освен че са се изтъркали, са направили и незначими по-малките измами. Т.е. струва ми се, че ако тукашният читател иска да чете за измами (както е преведено заглавието, което намирам за основен минус на издателството) ще очаква конспирации от трансгалактическо ниво.
Въпреки това се радвам, че я прочетох и фактът, че стана на един дъх, говори много за стила и. Не че съм очаквала по-малко от журналист от списание Ню Йорк Таймс или учен с награда за най-добър американски икономист. В края на книгата самите автори пак са си го казали - най-вероятният резултат от прочитането е, че ще си задавате куп въпроси. Точно това ми се случи.

Птичи танц, Ингвар Амбьорнсен

2006-02-15T06:44:00.000-08:00

Dear all,
Беж към книжарницата за новата книга на Ингвар Амбьорнсен!

"Птичи танц" е историята преди "Кръвни братя" и разкрива подробности около запознанството на Елинг и Хел Бярне. Освено това, Елинг разказва за пътуването си до Испания, където седи на плажа и ражда: "Сега седях тук и излъчвах интелектуално високомерие към играещи деца във възрастта от една до осемдесет години. Банският ми също подсказваше за душевна нагласа, която не държи на външността. Реших да почна да се тревожа за нея, за да дам храна на мислите си."

Цялостното усещане от "Птичи танц" е, че не е толкова забавна колкото "Кръвни братя", но ако беше толкова или повече - щеше да е съмнително вече. Въпреки това е страхотна по своя по-кротък начин и ако се наложи да препоръчам една от двете на някой незапознат, ще е невъзможно.

Чудесната скандинавска актриса Лив Улман е написала на задната корица "Как може една книга да е едновременно толкова интелигентна и тъжна, съвременна и неприлично смешна?!"

Животът на Пи, Ян Мартел

2006-01-06T01:20:00.000-08:00

Никога не съм харесвала литература за животни, срам не срам... "Животът на Пи" я взех, заради респектиращия факт, че е наградена с Букър. Чудесна е!

Пи е индийско момче, истинското му име е Писин, но като малък той го мрази, понеже децата го наричат Писоар (с което само се потвърждава теорията ми, че колкото повече децата се подиграват на нечие име, толкова носителят му става значим, пораствайки). Баща му има зоологическа градина, благодарение на която научаваш например, че ленивците оживяват в хищнически условия именно защото са мудни, не правят резки движения и толкова ги мързи, че по козината им виреят водорасли във влажните сезони и така се прикриват.

Никога не съм харесвала литература за религии, срам не срам... По религия Пи е индус, но след среща с молещ се мюсюлманин и християнин, след разсъждения като "християнството е припряна религия (светът е създаден за 7 дни). Бог трябва да е силен и да надвива злото. Исус Христос е изтормозен и приказлив..." героят започва да изповядва и трите религии.

Семейството му иска да имигрира в Канада, тръгва с кораб, който потъва, а Пи се спасява в лодка с няколко диви и не толкова животни.

Ако някъде срещна ревю на книгата, писано от отдавна практикуваща българска критичка, то ще е нещо като "това е книга, която ни кара да се замислим, въпреки стресовото си ежедневие, наистина да преосмислим връзката човек-животно". Този път ще е права.

"Кръвни братя", Ингвар Амбьорнсен

2005-10-21T04:40:00.000-07:00

Не мога да чакам 2 месеца: „Кръвни братя” е моята книга на 2005!

Дано не се заблудите по обложката, че романът е постредствен и подчертано сексуален. Смях се с глас!

...”лудите, лудите, те да са живи!”

Главният герой – Елинг - е норвежец, който заедно със съквартиранта си по стая в психиатричната болницата, започва да гради живота си наново в Осло. Елинг е от любимия ми вид луди – асоциален, но доста умен, а бонусът е, че има грамадно въображение. Точно заради бълбукащата му фантазия е бил подложен на лечение. И както и двамата са си така луди и асоциални, не помня какво точно, но ги накара да започнат да щъкат из града и да дават описания на ежедневни явления по начин, който ще ви се иска да сте открили първи. После се появява и една жена, недоразумения, после едни зелеви консерви, пълни с поезия...

„Кръвни братя” е част от четирилогия за героя Елинг, който някои критици наричат „норвежкия Форест Гъмп”.

Нямам обяснение защо БГ-издателите са чакали 8 години, за да я пуснат на български – може би авторските права са поевтиняли.

Задължителен параграф (назаем от корицата): Авторът Ингвар Амбьорнсен е ценен не само заради разнообразния си речник и неочаквани сравнения, а и заради наблюдателността му върху съществени събития в обществото, критикувайки ги по най-непреборимия начин – усмихвайки се.

Хайде, моля, ако някой има нещо от този автор – на английски или българсики – да ме извести – срещу обезщетение :)

Приспивна Песен, Чък Паланюк

2005-10-10T03:14:00.000-07:00

Трябваше да я имам, защото така се подпалих от "Оцелелият"...
Стратегията беше първо да прочета тези две издадени на български и накрая - "Боен клуб" - нещо като десерт. Този път се разочаровах. "Приспивна песен" няма убедителността на "Оцелелият", изобилства от лозунги "Хората унищожават света", които сами по себе си не са лоши, но очаквах авторът да ме остави да ги открия в скрит смисъл между редовете.
Тази книга също би могла да се филмира, но най-разумно е да я оставят за разпространение в телевизия, не в кино (поради презумпцията, че по телевизията рядко се излъчват добри филми)

Лично, нещото, което ми беше най-приятно - глава 3. :)

Иначе - Сюжет: Серийни убийства без пряка връзка помежду си, освен начина на смъртта - стихче. После няколко герои узряват и израстват морално (тва е иронично, ей) и се борят кой ще властва над света чрез думи и заклинания. Духове, няколко добри начина да забогатеем нелегално, опит за любов и др. без които не минават по-слабите романи.

"Оцелелият", Чък Поланик

2005-09-27T01:10:00.000-07:00

На път съм да обявя Чък Поланик за новия ми любим автор, въпреки че не съм чела/гледала „Боен клуб”, който го направи толкова популялен.
Беше съвсем инцидентно решение да почна „Оцелелият”, дори бях много предубедена, заради славата на автора и заради факта, че преводът на българското издание е от друга медийна звезда – Мел от първото издание на Big Brother у нас. Браво на нея обаче – не си представям преводът да е по-добър от този и има доста бел.пр., които обясняват основните моменти в ръгби-мач, различни религиозни секти и др.интересни неща, които не чуваш всеки ден.

Въпреки че авторът е спряган като основен за поколението Х, е интересен и за хората, родени доста след 60-те и 70-те години.

Действието в „Оцелелият” се разказва от първо лице единствено число на главния герой, който е от сектата на Верующите и остава единственият жив след цикличната смърт на останалите и членове. Ето някои цитати от задната корица: „единствената разлика между самоубийството и мъченичеството е количеството на материалите в пресата”, „най-добрият начин да се почисти багажникът на кола от кръв е да не задаваш въпроси”, и по много приятен начин обяснява, че хората, които смятат калориите в храната си, всъщност не се хранят, а приемат гориво – тази реплика смятам да използвам следващия път, когато се озова на маса с изчисляващи калориите на праскова хора.

Странна случка с куче през нощта

2005-09-07T02:01:00.000-07:00

Една от най-искрените книги, които съм чела някога! Въпреки че разказът идва от 15-годишно момче, това не прави нито един ред наивен.

Кристофър (разказвачът) страда от синдрома на Аспергер, познат още като силно развит алтруизъм, което означава, че е доста интелигентен, но е асоциален. Манията на Кристофър е математиката и няма нищо по-интересно (за мен) от това някой да ти обясни мистериозни житейски случки с математически формули. Интересно ревю на книгата от Американската математическа асоциация.

За книгата си авторът Марк Хадън е печелил награда на Гардиън за литература през 2003г., и е бил номиниран за Букър - все уважителни причини да се прочете.

Номерацията на главите в книгата не е стандартна 1, 2, 3 - проба, а е с прости числа, които Кристофър много уважава. От „Странна случка с куче през нощта” разбрах, че простите числа се използват за кодове в САЩ и пак там са класифицирани като военна собственост и ако откриете някое такова с над 100 знака, можете да го продадете на ЦРУ за 10 хил.долара. Това го пише съвсем в началото на книгата. Представете си по-натам за какви изненади иде реч.

"Дългият път надолу" според Ник Хорнби

2005-06-22T12:57:00.000-07:00

Това е последната книга на Ник Хорнби, който ми е от най-любимите автори. Издадена е тази година (2005) и браво на българското издателство "Кръгозор", че са реагирали толкова бързо да я пуснат в България. Според световната преса, романът се превръща в поредния Ник Хорнби_бестселър, но на нашия пазар едва ли ще има такъв успех - заради посредствения превод.

Разказва се за четирима души, между които общото е, че на Нова година са в Лондон и че искат да се самоубият от един и същ небостъргач. Там се запознават, намеренията им да скачат се провалят. Героите са много различни един от друг - тинейджърка, възрастна жена с дете-инвалид, журналист - женкар и един Джейджей, който най-малко ме дразнеше от четиримата. Той е американец, искал е да стане музикант, бил е такъв дори, но групата му се разпада и приятелката му англичанка го зарязва.

Няма много смешки (преди няколко дни изрично ме попитаха за това; отдавам го на превода). Отговорих също, че тук-таме има urban-мъдрости. От типа изказвания на тинейджърката Джес "трябва ти много самоувереност, за да влезеш в някое малко заведение с атмосфера и редовни посетители" и с това обяснява защо предпочита безличността на "Старбъкс".

В тази книга на много малко места си казвах "точно! и аз това си мисля понякога"

Препоръка: да се чете в оригинал (A long way down, Nick Hornby)